fbpx

Двоумях се дали просто да не напиша нещо от рода на „10 ресторанта, които задължително да посетите, когато сте на езерото Комо“. Обаче се отказах. Подобна статия със сигурност може да намерите из кулинарните портали в интернет. Затова реших да ви разкажа една друга история от  Комо. За езерото преди и сега.

Това пътуване се случи преди доста време. И понеже ерата на airnbn още не беше дошла, използвахме vacation rentals by owner. Така се сдобихме с етаж от къща и огромен двор за лична употреба в Беладжио. Можехме до насита да гледаме искрящата от слънце повърхност на водата, преминаващите по нея лодки и величествените планини отсреща. Излежавахме се на шезлонгите в двора с прясно окосена трева и за разлика от други пътувания, дори не бързахме да излезем на разходка из града. Разполагахме дори със собствен вход към водите на езерото, но те бяха  още хладни и не предразполагаха към къпане.

Собствениците обитаваха втория етаж, но имаха отделен вход и бяха оперирани от каквото и да било любопитство. На мен обаче искрено ми липсваше комуникацията с тях. Какъв по-добър начин да научиш къде си, ако не разбереш кои хора обитават това чудно градче.

Един ден докато пиех сутрешното си кафе, видях дъщерята на нашите домакини да излиза от езерото. Беше плувала за кратко и дойде да ме поздрави по хавлия. Отвърнах й и замръзнах на място. Цялото й тяло бе покрито с неприятен червеникав обрив. Без да изричам въпроса си на глас, тя го прочете в погледа ми: „Спокойно, не е заразно. След всяко плуване се обривам така“.

„Сигурно имаш чувствителна кожа“, смотолевих аз. „Не! От боклуците е“, отвърна тя. „Какви боклуци?“ – попитах учудено. „Тези в езерото“. После седна до мен и започна да ми разказва спомените от своето детство и начинът, по който преди тридесетина години изглеждало това място. „Беше пълна дупка. Езерото беше бунището на района. Купуваш си пералня и изхвърляш старата във водата. Махаш си итърканите гуми на колата и директно ги мяташ в езерото. Беше нормално, приемахме го като част от живота ни. Бяхме свикнали по повърхността да плува какво ли не. Когато мястото стана популярно и започнаха да идват повече туристи, властите опитаха да разчистят дъното, но се оказа невъзможно.“ Седях, слушах невярващо и отказвах да си представя толкова идилично място в негативна светлина.

Спомних си за тази случка точно сега покрай книга, която в момента чета. Действието се развива през петдесетте и шейсетте години на миналия век в бедняшките квартали на Неапол. И описва точно същото – воня, мизерия, мърсотия и плъхове по улиците. Удивително е как за няколко години дадена дестинация може да се трансформира до неузнаваемост. В момента Комо е дом на богаташи от цял свят. Мечтатели и романтици използват именно Беладжио като отправна точка за разглеждане на цялото езеро, а Италия просперира като една от най-посещаваните от туристи страни.

Промени има навсякъде – няколко години след сърбохърватската война, следите от нея в Дубровник са заличени и градът, а и цяла Хърватска, привличат гости от цял свят. От класическа комунистическа столица, в момента Прага е символ на изключителна архитектура и атмосфера. Ако се върнете по-назад в годините ще намерите още примери с Испания, Северна Ирландия и места по целия свят.

Светът около нас е динамичен и се променя с бързи темпове. Все по-често туризмът се свърза с негативи – рушат се безценни архитектурни паметници, под натиска на масовия поток от посетители. Затварят се плажове с цел да бъдат почистени, ограничава се достъпа до културни обекти. Всяка дейност и последващите я промени имат две страни. Важното е, когато пътуваме да не вредим. И когато участваме в промени, те да водят до развитие в позитивна посока.

P.S. Всички снимки са от Беладжио.