fbpx

Със слънцето сме в добри отношения. Общуваме често без да стигаме до крайности в близостта си. Аз не го обсебвам с вниманието си, а то ми отвръща с пощада – от пигментни петна, алергии или изгаряния.

Като във всяка връзка и в нашата е имало възходи и падения. В началото слънцето все водеше в резултата, при това с класическа победа: зачервени рамене след безобидна разходка по потник, изгорял нос за спомен от ски пистата… Аз обаче твърдо отказвах да приличам на японски турист и да крача въоръжена с шапка и чадър посред лято. Сменях канала щом започваше реклама на слънцезащитен продукт и игнорирах гадните постери с кожен меланом в кабинета на дерматоложката ми. Нямах нужда от натякване, макар да знаех колко сериозни могат да бъдат последствията от непремерения контакт със слънцето. Докато в един момент  получих най-добрата мотивация да внимавам, написана не от кой да е, а от стотици безименни, но жестоко белязани скандинавски жени.

Звучи абсурдно, а всъщност не е. Срещах ги навсякъде, точно както и вие. В началото ги наблюдавах несъзнателно, но после се взрях в детайлите. Светли очи, руса, почти до бяло коса и тънка, направо прозрачна кожа. На всяко мое море те се открояваха с присъствието си. Зажаднели за топлина, поглъщаха всеки лъч на слънцето. После трансформираха порцелановата си кожа в нещо, наподобяващо клокочещ вулкан, който оставя след себе си вряща яркочервена лава. Играта с огъня продължаваше ден след ден, независимо от болката, мехурите и крещящата за пощада плът.

Не мога да ги съдя, защото животът на север сигурно е суров. Когато си на топло искаш да запечаташ всеки миг, но нима една седмица е способна да компенсира събирания с месеци студ. Как бе възможно богати и образовани жени да не чуват писъците на кожата си и да не мислят за времето след това.

А това време идваше скоро. Разпознавах същите тези жени по последиците. Безупречен грим и прическа, изискани дрехи, висок стандарт на живот. И отвратителна кожа. Покрита с бръчки и безброй петна. Преди на навършат петдесет, повечето изглеждаха като осемдесетгодишни старици, които никой крем или хирург не е в състояние да възстанови.

И точно там някъде, на поредната екзотична почивка, излегната под чадъра реших, че аз не искам да остарея така. Не ставаше дума за суета, а за моята кожа и моето здраве. Не се боя от годините и бръчките, но нека те са от усмивки, щастие и емоции. Не от глупост.

Неусетно открих верния ход към победата. Рецептата е съвсем обикновена и включва шапка, крем и стоене на сянка под чадъра. Засищам глада си за слънце цивилизовано, без да изпадам в крайности. Напомням си, че в два следобед е по-добре да изпия коктейл на сянка или да прочета няколко страници на хлад в стаята си, вместо да лежа на плажа. Превърнах мазането в удоволствие и ароматна терапия. Слънцезащитните кремове за лице на Dior са точно за моята кожа, тялото ми се чувства добре с олиата на Bioderma, а сериите за след слънце на Sisley ухаят така пленително… Сега нямам търпение да тествам всеки нов продукт, които би допълнил слънцезащитния ми ритуал.

И се старая да не забравя една реплика на героинята на Ребека Хол във филма „Градът“. Застанала до Бен Афлек актрисата споделя, как изгубва брат си от рак на кожата. „В слънчеви дни винаги си мисля как някой умира“. Може би звучи пресилено и жестоко. Но е истина. И знам, че не искам да превърна слънцето от любим приятел във враг. А отговорността за това е изцяло моя.