fbpx

Точно така. Бих могла да идвам тук всяка една неделя. И съм сигурна, че няма лесно да ми омръзне. Защото манастирът Панагиа Хозовиотица в Аморгос предлага такива гледки и емоции, на които е трудно да се наситиш.

Помня как седя и разлиствам някакъв изтъркан албум със снимки от Гърция. И там за пръв път зървам черно бели кадри на манастира. Обещавам си, че един ден трябва да се срещнем. И когато денят настъпва, яхвам колата и карам цял ден до Атина. После няколко часа сън и в 6 сутринта съм на пристанището в Пирея. Товарят ме за ферибота и започва почти десетчасово плаване до Аморгос. Щом стъпвам на острова приключението започва.

Заставам пред манастирската порта и веднага след сутрешното кафе се готвя за изкачване по многобройните стъпала към храма. Броят им е почти толкова притеснителен, колкото безпощадното слънце и липсата на сянка по целия път. Единствената утеха са гледките. А те са наистина специални, защото от тази височина морето е по-синьо и респектиращо отколкото очаквам. Вятърът е разчистил облаците дотолкова, че нощем звездите изглеждат на една ръка разстояние, а денем в далечината ясно се виждат очертанията на съседния остров Астипалеа.

Точно тук в подножието на манастира Панагиа Хозовиотиса Люк Бесон снима филма „Голямото синьо“. Въпреки успеха на лентата и популяризирането на Аморгос, изолираността на острова и липсата на летище му помагат да остане встрани от туристическата истерия. Затова по стъпалата към манастира ентусиастите, дошли като мен за неделно поклонение, се броят на пръсти. А долу в кристалните води няма марина с луксозни яхти, а един единствен платноход.

Достигам входа и точно преди да вляза чувам заповедния тон на един от служителите: „Фуста!“ – крещи ми той. Ама каква фуста, наясно съм с манастирските правила и съм дошла с дълъг панталон и плътна блуза. Той обаче не се отказва: „Фуста!“ и ми сочи купчинка от 4-5 тъмни парцала. Върху тях лениво се излежават стадо котки. Разбутвам ги и вземам въпросната фуста. Полата е дълга, дебела, спарва и допълнително затруднява пълзенето по стълбите към олтара на манастира.

„Но фото“ – чувам същия строг глас и кимам в съгласие, преди да се изкача в основата на храма. Вътре е тясно, тъмно и далеч не толкова впечатляващо, колкото отвън. Има малък олтар за палене на свещи и икона на Дева Мария, която островитяните почитат.

Посетителите са еднакво уморени от жегата, изкачването и липсата на въздух в помещението. Всеки е сам с мислите и молитвите си. Поднасям своите за здраве и продължавам по тесните коридори. Накрая се озовавам в единственото широко пространство, в което се мъдрят маса и два дивана. Един отец ме посреща с „Калимера“ и оставя поднос с вода, локум и сладка ракия. На острова почти няма растителност, затова приготвят силната течност от рози и подправки.

Ракията е сладка и въпреки жегата се пие лесно. От стените ме гледат портретите на предишните обитатели на църквата. Между снимките виси часовник и бавно отмерва минутите, макар че тук имам усещането, че времето е спряло. От прозорците се вижда безкрайната синева и само тя е в състояние да ме изведе от унеса в манастира.

Снимам фасадата отвън и потеглям надолу. Наоколо има само два цвята – бяло и синьо, точно като в гръцкия флаг. Жегата е станала по-силна, слънцето по-безпощадно и единственото място, където мога да се разхладя, е плажът Агия Ана. Намира се в подножието на манастира и е точно толкова трудно достъпен, колкото и храма. Пак стълби, прах, пек, трънаци и малка църква посрещат ентусиастите.

Мястото не е точно плаж, а тясна десетметрова ивица от камъни, от която се влиза в изумително кристална вода. Мятам си дрехите и скачам. Морето тук е ледено. Дъното изчезва след петата крачка и започва бездната. Толкова е чисто, синьо и респектиращо, че чак губя вяра дали не прекалих с ракията. Обаче не съм. Плувам все по-бързо и все по-навътре за да се стопля и тогава го виждам отново. Манастирът се извисява над мен и изглежда по-внушителен от всякога.

Има едни такива моменти, в които искаш светът да спре да се върти. Да съхраниш точно този отрязък от миг, кадър и емоция. Само че времето лети. Мускулите ме болят от студа и започвам да плувам към брега. Убеждавам се, че цялото това усилие си струва. И се надявам някоя друга неделя да имам щастието да го повторя.