fbpx

Ето го. Типичното малко, забутано островно село. Казва се Толария, ако изобщо има смисъл да споменавам името му. Дори не е на брега, а на три километра от морето. И ако на Миконос намерих яки партита, на Санторини попаднах на чудни залези, то на Аморгос харесах точно факта, че островът все още попада в графата „неизвестен“. И Толария идеално се вписва в общата атмосфера.

В селото има две хотелчета, задължителната църква, няколко улици с къщи като на картичките и за мое удивление – постоянни жители. Толарийците спазват класическото правило, че път в селото може и да няма, но кръчми трябват поне пет. И тук е така – един момък с магаре пренася товарите из по-стръмните улици, чийто наклон е върволица от стъпала. Но пък и таверните, и бакалията, и сладкарницата работят на пълни обороти.

Най-сенчестата маса е заета от местните – сърбат кафе, обсъждат клюките и се придвижват незнайно как с бастуните по лъкатушещите стълби между къщите. Влизам да си избера нещо за хапване. В сладкарницата цари апокалиптичен, но иначе творчески хаос: собственикът засуква мустак, а после ми позира докато засуква и тестото на ръчно приготвения кадаиф. Дъщеря му ме убеждава, че завършва гимназията на острова и не й пречи всеки ден да пътува по завоите до столицата на Аморгос. Майка й събира поръчки за торти от цялото село и семейството се изхранва със сладкарския бизнес.

През лятото в заведението се отбиват планинари, които обикалят острова и многобройните му хайкинг маршрути. През зимата фамилията отива да събира каперси, да прави сладко от смокини и грозде, защото кой знае какво друго тук просто не вирее. „Добре де“, любопитствам аз, „щастливи ли сте, не ви ли липсва нещо“? „Не“, отговарят едновременно и по усмивките им личи, че не лъжат. „Ами ако утре нещо се случи, паднете по стъпалата и ви дотрябва медицинска помощ“? – настоявам аз. „Тогава ще ни извозят с лодка до по-голям остров, където има медицински пункт или ако е спешно ще хванем ферибота до Атина“, ми обясняват спокойно и отиват да си гледат работата.

Феноменални хора са това. Има нещо толкова красиво в подобна философия за живота. Колкото толкова, човек може да живее без мол, кино или дискотека. В случая,  очевидно и без болница в радиус от десет часа с ферибот.

Приключвам с фрапето, набавям си буркани с домашни каперси и се запътвам към бакалията. Тя представлява полуподземни тунели, свързани на различни нива от общ покрив. Вътре продават всичко по традиционния начин – което тече се прелива от туби с фуния в шишета, което не тече се гребе с шепи и се пълни в нещо друго. На всичкото отгоре в момента има авария и в магазина и ресторанта пред него няма ток. Пристига електричарят и го посрещат пет човека с крясъци. Децибелите на разговора са страшни, дори агитката на световен футболен отбор би им завидяла. Те всъщност не спорят, само се изясняват, изхвърлят цялата си отрицателна енергия в плямпане и накрая сядат да пият кафе, защото токът все пак идва.

Отивам да се помотая из още няколко улици, да поснимам спокойствието, което тук дори котки не нарушават. И да се върна в „цивилизацията“, наречена Аегали. За това крайбрежно градче обаче ще ви разкажа следващия път. Защото на Аморгос историите и срещите се случват на всеки ъгъл, трябва само да си готов да ги чуеш и разбереш.