fbpx

Вие колко езика говорите? Всъщност, няма значение, колкото и да са, все не ви стигат, нали? Все ще се намери кътче по света, в което никой няма да разбира и думичка от онова, което му казвате. Ще ръкомахате, ще правите опит да нарисувате нещо във въздуха, но пак ще сте точно там, където духът на пътешествието ви води.

Затова се чудя на хора, които се оплакват от езиковата бариера в чужбина и невъзможността да общуват. Да ви кажа, просто не съм съгласна. Отидох в Малайзия и оцелях, без да знам думичка от местния език. Същото се повтори и в Швеция, Египет, Унгария… В градчетата далеч от туристическите зони малко хора говорят английски, а и не съм чула за някой, който да знае всичките езици на света, за да му е спокойно като пътува. Универсалните средства за общуване са усмивката, възпитанието и доброто отношение към местната култура, подкрепено с бакшиш, когато се налага. Колкото до езиковата бариера – тя е навсякъде, дори в сърцето на Европа и веднага ще ви обясня защо:

Така и не научих френски. Борих се с него три години в гимназията и пак си останах само с едно „мерси“. Първо нямахме свестен учител, после имахме ваканция, след това смениха учителя с учителка, а тя взе, че забременя. Простих се с идеята да проговоря  с натъртено „р“, но  започнах да пътувам из френскоговорящите страни. Тогава за първи път се сблъсках с нещото, наречено „езикова бариера“. В Париж демонстративно вдигаха рамене когато питах „Говорите ли английски?“ Помня уханието на прясно изпечени кроасани в хотела ни на закуска. И как при всеки опит към тях да поръчам сладко от ягоди, получавах чиния с шунка. Вместо краставици, сервитьорът носеше яйца и колкото повече показвах негодуванието си, той толкова повече показваше, че не му пука.

Същото се повтори и в Страсбург. Много красив град и по презумпция много интернационален. Сервитьорите обаче все не ми даваха нито меню на английски, нито шанс да обясня поръчката си. Сочех с пръст в чиниите на съседните маси, после сочех себе си и пак успявах да изкрънкам някаква храна. Френският шовинизъм не успя да ме откаже от пътешествията, а напротив. Помогна ми да погледна на нещата от комичната им страна, да бъда по-изобретателна в методите за обяснения и да опитам храни, които иначе не бих си поръчала.

За не толкова смелите обаче, дори имам решение: отваряте си речника на телефона и написвате на български онова, което искате да кажете. Избирате езика на държавата, в която се намирате, натискате бутона „преведи“ и показвате резултата на сервитьора, рецепциониста, чистачката или на уличния полицай. Методът е ефективен и премахва всякакви бариери. Макар че те, бариерите, не са свързани с владеенето на езици, а с настройката на ума и бих ви посъветвала да ги премахнете колкото може по-скоро, защото светът извън тях наистина е прекрасен.

P.S Снимките са ми сигурно отпреди 10 години и са от Страсбург. Оставям ви да ги разгледате и отивам на обяд. Една приятелка обеща да донесе вино (българско, не френско) и да си говорим за пътешествия. Дали виното е било добро ще ви кажа утре, защото за качеството не съдя докато казвам „Наздраве“, а по наличието или липсата на главоболие след това.