fbpx

Не мога да се престраша и това е! Гледам полетите за Йордания, хем искам да се върна отново, хем ужасно ме е страх дали ще намеря онова приказно място, каквото беше преди повече от 15 години.

Тогава не се поколебах нито за секунда. Една българска агенция, която малко след това фалира, организира чартър за Нова година дотам. За мнозина дестинацията звучеше опасно и едва когато през 2007-ма включиха Петра списъка с новите седем чудеса на света, хората обърнаха поглед към Йордания.

Чартърът бе пълен с приключенци, зевзеци, все готини хора. Спахме две нощи в Петра, после два дни в пустинята и накрая четири в Акаба. От снимките във фейсбук виждам колко се е променило всичко – от количеството на хората до модерните лагери в пустинята с огромни шатри за нощувка. Ние заварихме доста по-неразвита в туристическо отношение страна, но с изключително мили и отзивчиви хора.

Прекарах последния ден от престоя си в Йордания под вода. Намерихме някаква шнорхелинг екскурзия и гледахме подводния свят на Червено море. Цялото пътешествие се получи абсолютно съвършено – гледките надминаха очакванията ми, храната бе точно каквато я обичам, а морето в този ден сякаш настояваше да ни покаже най-красивите корали и най-цветните риби. Оставаха пет часа до полета към София. Лодката потегли обратно към брега, щях да си метна багажа набързо в куфара и да хвана автобуса към летището. Влязох в тоалетната да сменя мокрия бански със сух за да се кача на палубата на припек. Преоблякох се, излязох, стъпих на мокрия под пред прага, подхлъзнах се и си изкълчих жестоко глезена. Болката бе ужасна и не бях сигурна дали нямам счупена кост. Веднага дойдоха няколко човека от екипажа, сложиха ме да седна, наложиха отока с лед  и се обадиха да предупредят на пристанището. Питаха ме какво искам – дали да ходя в болница с риск да си изпусна самолета за София или да стискам зъби и да направя консултация с лекар като стигна на родна земя. Реших, че ще оцелея още няколко часа и им казах да ме карат към стаята.

На брега ме чакаше човек с инвалидна количка. Не знам кой им беше градил инфраструктурата в Акаба, но още тогава ме закараха безпрепятствено с въпросната количка от кея до хотелската стая през сума ти градини, врати, асансьори и прочие. Събраха ми багажа в куфара, като нищо не изчезна и не бе забравено. После казаха, че не ме пускат на автобуса, дойде един човек с джип и лично ме закара до летището. През целия път виждах залеза, оранжевите отражения на планините в далечината и една гигантска луна, която дойде да смени слънцето. Много символна се оказа тази смяна, защото същото се случи в момента, в който се разделих със слънчевите йорданци и дойде време за българите.

Винаги избирам място до прозореца в самолета. Нали все искам да гледам и да снимам. С тоя крак обаче, сядането с прескок на две други седалки бе почти невъзможно. Уж хората бяха готини, а никой не пожела да ми отстъпи място до пътеката. Приятелите ми бяха пръснати из самолета и все на места до прозорци, затова с хиляди усилия се намъкнах на седалката си. Двете дами до мен ме гледаха с огромно подозрение и бяха убедени, че симулирам, за да си изкрънкам място до пътеката. Полета го преживях. Обаче ходенето из софийското летище тогава също се оказа проблем. Първо 20 минути се издирваше инвалидна количка, после донесоха едно приспособление, което мен лично би ме било и гнус и срам да употребявам за действия, свързани с хора. Както и да е, прибрах се. Глезенът се оказа изкълчен, наду се здраво и ходех с обувки посред зима, защото кракът ми не се побираше в ботуш. За няма и месец качих пет кила от обездвижване, защото редакцията ми беше в НДК и ходенето навън за обяд бе трудно и далече. Добре че един колега от Егоист ме пренасяше през парапетите до любимото ни заведение, в което все киснехме вечер, за да мога да не си губя социалния живот.

Всяко пътешествие носи риск, а и тук вината бе изцяло моя. Тази случка обаче не ми развали впечатлението от Йордания, а напротив. Показа ми колко добронамерени и готови да помогнат са местните хора. Никой нищо не ми поиска и никой нищо не ми взе. Дадоха ми само безкрайно топли и позитивни спомени. Затова се чудя дали хората са останали същите и сега, след толкова много време. Дали комерсиализма и туристическия поток е притъпил чувството им да помагат, дали парите не са взели връх на човешкото? Ще си пазя онази Йордания в сърцето и кой знае, някой ден може би ще се върна отново.