fbpx

Отлично помня кога за първи път чух за Барселона. Не, не беше в час по география. По този предмет все наблягахме на разположението на природните изкопаеми в България, вместо да учим за интересни градове и вълнуващи природни забележителности.

За Барселона разбрах докато един ден се мотаех с приятелки по улицата. Едната от тях пееше в някакъв хор. Изглежда заниманието й е било успешно, защото бе пътувала в чужбина и точно се връщаше от концерт в Испания.

Доколкото си спомням терминът пътешествие не се използваше често в  детството ми. Подобно нещо практикуваха ограничен кръг от хора, които се занимаваха с работа в страни като Либия и Куба или правеха някакво изкуство. Можеше да излезеш навън, ако играеш народни танци, печелиш златни медали по художествена гимнастика и, както се оказа, ако пееш в хор.

Въпросната приятелка ни събра, за да сподели впечатленията си от Барселона. Леле, колко вълнуващо звучеше. През цялото време ни разказваше за неща, които не можехме да проумеем: магазини с пълни рафтове, футуристична архитектура, дори шоколадови бонбони на корем. На всичкото отгоре не спираше да повтаря някакви непознати думи като баски, паеля, хамон и някой си Гауди, който нарочно правил сградите  шарени и криви. Седяхме скупчени около нея, кимахме утвърдително и дори не проявявахме завист. Това, което бе преживява, надхвърляше границите на детските ни фантазии и не ни оставяше нищо друго, освен да опитаме да го сбъднем и ние.

Първата ми работа бе да се запиша в училищния хор, но точно след три посещения разбрах, че ще трябва да намеря друг начин, ако искам да видя Барселона. Наложи се да почакам десетина години и в един слънчев ден най-накрая се озовах в столицата на Каталуния. Качих се на един от онези автобуси, които обикалят града и ти показват най-доброто от него. Посетих парка Гюел, градския аквариум, Саграда Фамилия и онези къщи с неправилни форми, които не вярвах, че съществуват на живо. Прекарах часове в музея с творби на Хуан Миро и не можех да се нарадвам на обиколките по крайбрежния булевард. С две думи: влюбих се.

Който се е влюбвал от пръв поглед познава това усещане. Сякаш някой ти взима главата и я пълни с вълнения и прекрасни чувства. После я подхвърля нависоко почти до облаците и я раздрусва здраво, за да се забърка перфектният любовен коктейл. Рецептата за моя включваше заключението, че искам да живея в Барселона, да се пренеса веднага и да започна нещо да работя. След като споделих любовните си помисли на глас, няколко приятели побързаха да ме върнат на земята с мотива, че без подкрепа и с нулеви познания по испански, съдбата ми в Барселона със сигурност няма да е весела. Затова се кротнах и продължих да работя на три места, за да мога да финансирам по-лесно бъдещите си визити в Испания.

При последното си идване в Барселона установих, че голяма част от населението на света споделя моите възгледи. Онези, които искаха да живеят в града, ставаха все повече и повече. Уединените места прогресивно намаляваха, за сметка на увеличаващите се тълпи от хора на всеки площад и пред всяка забележителност. Физически присъствах в Барселона, но можех да почувствам все по-малко от нея.

Местните жители вече не се разхождаха по прословутата улица Ла Рамбла. Тяхното място бе заето от пъстър многонационален микс, допълван със заплахата от джебчии и всевъзможни досадници. Влизането в Саграда Фамилия изискваше упорито чакане на входа, а цените в заведенията на крайбрежния булевард достигаха неподозирани размери. Обектът на моето влюбване се бе променил до неузнаваемост, но спомените за онази първата среща с града все още топлят сърцето ми. Споделям част от тях в тези няколко снимки и се чудя дали и вие обичате Барселона толкова, колкото и аз?