fbpx

Имало едно време едно нещо, наречено щастие. Било съвсем обикновено чувство и всеки можел да го изпита.

Щастието имало свойството да се появява в най-неочаквани моменти: когато отидеш на ранно пролетно море и видиш как слънцето играе върху кристалната му повърхност. Когато тръгнеш призори по улицата и вдишваш аромата на прясно кафе през отворените балкони. Когато чуваш тегленето на дворния маркуч и звука от капките, долитащи върху цветята.

Когато прогнозата обещава силно слънце и безоблачно небе, но ти си облечеш блуза с дълъг ръкав. Защото знаеш, че ти предстои поредният ден на колело. Трябва да изследваш недокоснати заливи, да се кичиш с полски цветя и да пълниш бузите си с още кисели череши и сливи. А, да, и трябва да снимаш, за да запечаташ всеки ъгъл от красотата на онова, което те заобикаля.


Всички тези снимки са стари. Правени са преди десет, дори петнадесет години и чак се чудя защо още ги пазя. От друга страна, добре че съм ги запазила, за да ми напомнят колко е хубаво ранното море в Гърция. Морета по света има колкото искаш, но това в южната ни съседка ми е специално. Предвиждах за Великден да му се порадвам, но уви, ще трябва да го оставя за по-нататък.


Има моменти, в които щастието си дава почивка. Не се оттегля напълно, а само излиза в отпуск, колкото да те накара да оцениш онова, което приемаш за даденост. Всички онези лесни отскачания насам натам по света и дългите гръцки уикенди с приятели, организирани в последния момент. Затова се зарових в спомените и ги трансформирах в копнеж.

Искам отново да шляпам с боси крака в още хладния пясък, да облизвам горчивата пяна от чаша с фрапе и да правя опити за къпане в студеното априлско море. Копнежът ще извика щастието и то ще се върне обратно, рано или късно. Дотогава остават архивите с кадри и спомените, а моите са ето такива…