fbpx

Гледам този чуден пролетен сняг и си мисля, че искам жега. Хич не ме интересува дали ще е под или над тридесет и пет градуса, важното е да става за къса рокля и джапанки. Всъщност жегата има различни измерения. Спомням си например Люси, тя хич не вирееше на жега.

Люси е една стара приятелка, която живееше във Варна. Жилището й не беше голямо, но винаги имаше място за мен. Приюти ме, когато  отидох на море с моя съученичка. После отново ми даде подслон, когато се понесох с ученическата ми любов към Варна. Затова реших да й върна жеста и я поканих едно лято у дома. Аз съм от Пазарджик, където през лятото тридесет и петте градуса ги нямахме за нищо. Даже им се радвахме, като се качвахме по покривите на панелките да си правим слънчеви бани през деня, а нощем прескачахме оградата на градския плаж и се къпехме полуголи в басейните.

Люси обаче извади невероятен късмет и се изсипа в Пазарджик в един от онези дни, в които дори на нас, местните, ни беше ужасно горещо. По онова време не се говореше за жълт или оранжев код, а просто за топло, горещо и мор. Морът се появяваше при нулев вятър и температура на сянка от над 40 градуса. При споменатите климатични условия в два на обяд отидох на гарата.

Люси слезе от влака полужива, но все още в съзнание. Прегърнахме се и право в тролея към къщи. Той естествено беше  без климатик, прозорците не се отваряха, а когато на спирките вратите се открехваха, заедно с хората вътре влизаше половин Сахара. Люси се зарови в раницата си, грабна някаква книга и опита да си вее. Ефект нямаше, но още 5 спирки и щяхме да слезем. Влязохме в къщи и тя помоли за вода. Изпи три чаши, после яде и сладолед, но продължи да е в несвяст.

За климатик в детството ми не се говореше. Разчитахме на вентилатори, когато има ток да задвижи перката. През останалото време сушахме мокрите дрехи върху себе си, после ги поливахме отново и така. Люси сподели, че във Варна винаги подухва ветрец и подобен мор не се получава никога. Аз продължавах да не разбирам дискомфорта й, затова я поканих на следобедна разходка из града.

„Да излезем? СЕГА?!? Абсурд! Не мога, аз едва дишам!“ смотолеви със сени сили приятелката ми. После майка ми се върна от работа и реши да ни изпържи тиквички. Идеята беше за лека и лятна храна, но не отчетохме количеството топлина, което котлонът ще добави към и без това насвинтяното жилище. Люси изпадна в колапс и категорично отказа да яде.

Привечер подканих приятелката ми поне да излезем на балкона. На въздух или както там му се викаше на онова, което се опитваш да вдишаш, а то те оставя без дъх. Гледахме снимки, говорихме си за мъже, помечтахме и накрая я попитах дали й се спи. Нямаше и девет вечерта, но тя изглеждаше смазана.

„А вие тука как изобщо спите?“ смотолеви варненската ми дружка, докато смучеше кубчета лед.

„Ами лягаме, удряме си по някой шамар и заспиваме“.

„Шамар?!?“

„За да изтрепем комарите, че нощем става страшно.“

Мисля, че това я довърши. Тя преглътна недоразтопените бучки лед и тихо каза: „Аз мисля да си ходя.“ Стана, прегърна ме, взе си раницата и не ми остави избор.

Влязох й в положението, просто защото виждах колко некомфортно се чувства. Качих я на нощния влак и когато на сутринта се чухме по телефона, Люси вече звучеше като онази приятелка, която познавам.

Краткотрайното й гостуване не развали отношенията ни, но ме подготви за факта, че хората са различни и понасят жегата по свой собствен начин. Когато започнах да обикалям по света разбрах, че и на мен известни температурни крайности не ми понасят. Щях да се стопя от жега в Калифорния. По брега температурите са перфектни, но няколко километра навътре в сушата климатът има съвсем различни измерения. Когато отидох до увеселителния парк Six Flags Magic Mountain в Санта Кларита, недалеч от Лос Анджелис, дори спускането със скоростно влакче не успя да произведе достатъчно вятър, така че да се разхладя. Попаднах на доста топли дни и в Египет, Мексико, Малайзия и дори в Тунис.

Всички тези снимки са от една разходка в Сиди Бу Саид. Не може да си в Тунис и да не се разходиш до това градче, което въпреки туристическия елемент, е доста приятно. В онзи ден обаче, дори туристите се бяха изпокрили и можех да си обикалям на спокойствие. Причината за това безлюдие беше жегата. Опаковах се в бели ленени дрехи за да не ми пече и се наливах с топъл чай като местните, защото те така се охлаждаха. При мен нямаше същия ефект, но гледките, спокойствието и цветовете на Сиди Бу Сайд си заслужаваха неистовата жега. Поднасям ви ги в този неочаквано снежен ден и ви желая слънчев и много успешен април.