fbpx

Обичам безпътицата. Много хора не могат да си представят живота без планове, графици и уточнения в детайли. И аз си падам по яснотата, стига от време на време към нея да има щипка хаос. Обаче от онзи, градивния, който изважда от състоянието на комфорт и провокира към нови открития.

Като тръгна да скитам винаги взимам моята безпътица със себе си. Отглеждам си я на рамото и често си разменяме съвети. Когато намеря верния път, нея я хваща срам и се оплита в косите ми, за да се скрие. През останалото време вечно нещо жужи край ухото ми за да изляза от предварително начертаната посока. И да ви кажа, често резултатът е изненадващо приятен.

В онзи мрачен летен ден положението бе следното: трябваше да пътувам към Франкфурт за да си хвана полета за София. От опит знам, че немските магистрали имат свойството да образуват зверски задръствания, а по време на сериозни инциденти трафикът напълно спира. Затова тръгнах няколко часа по-рано и когато почти доближих Франкфурт, безпътицата ми се размърда, прозя се леко и каза: „А сега свий на ляво!“

Погледнах часовника. Права беше. Не исках да се лутам половин ден на летището, а града го бях разглеждала много пъти. Затова я послушах и реших да използвам оставащото време като мина по един път, който нямах представа къде ще ме отведе. Имаше табела Schloss, каквато има през няколко километра навсякъде в Германия. Аз просто последвах тази.

Така се озовах във Вайнхайм. Прекрасно градче с интересен замък и още по-интересна стара част. В нея приказките на братя Грим оживяват, защото всяка улица е като илюстрация на отминалите времена. Човек започва да се чуди зад тези стени наистина ли живеят хора или всичко е направено от бял и тъмен шоколад, от който може да чупиш парче след парче. Аз почна ли да мисля за шоколад, значи ми е време за хапване. Върнах се на централния площад, където има няколко ресторанта на открито. На безпътицата ми също й се дояде, защото се развълнува и ме прати да гледам щайгите с гъби. Обитаваха една маса, заедно с менюто на ресторанта и изглеждаха напълно непознати на вид. Попитах сервитьора дали са само за украса, но той ме увери, че тук ги готвят подобаващо.

Решено: избрах най-дребните, защото си пасвали с талиателе и бял сос. Когато ястието пристигна усетих най-изумителния аромат на пресни гъби. Носеше се над чинията ми и имах чувството, че се усеща чак до Франкфурт. Талиателето беше сварено точно – нито много твърдо, нито разкашкано. Компания му правеше лек сос в който подскачаха въпросните дребни гъби, чието име (и то на немски) изобщо не си направих труда да запомня. Кой да предположи, че трябваше да дойда в забутано немско село, за да изям най-вкусната италианска храна в живота си? Но така става, когато човек не само си отглежда безпътица на рамото, а дори от време на време се вслушва в съветите й. И макар понякога те да звучат плашещо или направо безумно, пътуването без път или определена посока често води до най-прекрасните мигове и места в живота ни.