fbpx

Рядко ще ме видите с часовник. Харесвам това украшение, но предпочитам да го виждам върху ръцете на други хора. Особеното ми отношение към този аксесоар вероятно се зароди още в детството. Родителите ми бяха декорирали целия ни апартамент със стенни съветски часовници, които издаваха невъобразим шум. Денонощно чувах цъкането на стрелките и неумолимия ход на времето. И ако през деня фонът от улицата до известна степен заглушаваше непрекъснатото тракане, то нощем ситуацията ме побъркваше. Затова прибегнах до просто и ефективно решение. Всяка вечер преди да си легна се покатервах на един стол, махах батериите на стенния дразнител и заспивах блажено. На сутринта повтарях същото действие, превъртах няколко часа напред и всичко си идваше на мястото.

Приятелите ми решиха да ме превъзпитат и започнаха да ми подаряват часовници при наличието на специален повод. Бяха стойностни и елегантни, но при всеки поглед към циферблата в главата ми кънтеше тракането на стрелките. Дори когато някой ме питаше „Колко ви е часът?“, отговарях по навик: „Не знам, нямам часовник.“ Предизвиквах недоумение и в един момент реших, че просто няма смисъл.

Когато по-късно стенните часовници бяха изместени от електронни първата ми задача при престой в хотел бе да открия и отстраня светещия враг. Имах чувството, че червените цифри наподобяват драконовски очи, които се взират в мен и крещят: „Остава ти една секунда по-малко живот!“ Затова покривах светещите цифри с плътна блуза и обръщах гръб на квадратното чудовище.

Преди време бях на пътешествие до Сейшелите. Пак не носех часовник на ръката си, а само два или три пъти погледнах в телефона, за да видя колко минути остават до полета ми. Една от целите ми бе да ида на гости при костенурките. Въпросните гиганти със сигурност не са най-симпатичните представители на животинския вид. Корубата им е твърда при допир и не може истински да ги погалиш. За гушкане и дума не може да става, защото теглото им значително превишава това на човека. Обаче са прекрасни за наблюдение. Може би бяха на тридесет, петдесет или дори на сто години. Живееха бавно, спокойно и дълго, точно както го искаме ние.

Останах доста време в компанията им и си мислех как ще запомня този ден. След няколко десетилетия нямаше да знам точната дата от престоя си в Ботаническата градина на столицата Махе, където живееха костенурките. Щях да забравя в колко часа съм дошла и колко минути съм прекарала в подаване на листа и хранете на гигантите. Споменът от това екзотично кътче на света щеше да се измерва не в конкретни часове, а в мигове.

Моментът, в който посрещам изгрева и океанът блести в розово. Онзи отрязък от време, в който се рея под водата с рибите и имам чувството, че летя. Сутрините, в които получавам пресни плодове за закуска и усещам изключителната им сладост. Вечерите на брега в очакване на залеза и тихото шумолене на палмите над главата ми. Все спомени без точно време, но изпълнени с красиви емоции. Мисля да продължа в същия дух. Да оставя колекцията ми от часовници да дреме в някой шкаф. И да се радвам на онези малки неща, които насищат времето не с дати, секунди и обиколка на стрелки, а с безценни мигове, които със сигурност ще помня.