fbpx

Бягам. Само на двадесеттина километра от София, а сякаш са двеста. Толкова е различно, но точно такова търся в момента. Паркирам до спирката на автобус номер три. На самото шосе е, на метри от моста. Стъпвам върху изгнилите дъски и усещам как светът леко започва да се люлее. Реалността се сменя и ме хвърля в обятията на есента. Гората е скочила във водите на язовира и отраженията не спират да танцуват.  Избягах тук, на Пасарел. Малкият язовир, който мнозина дори не забелязват. А есента така му отива. Райско е и чак не ми се слиза от моста, но искам да продължа нататък. Тръгвам по пътеката вляво. Сенчеста е и въздухът здраво щипе.  Има няколко прохода до брега на язовира и слизам долу за да видя панорамата. После обратно на пътя, който се вие край вилната зона. Някои къщи са добре поддържани, с окосена трева и много цветя. Стопаните им не се виждат, но си личи, че ги е грижа за домовете и дворовете.    В един момент пътят се разклонява и хващам този нагоре към върха. Язовирът остава в ниското. По лек наклон започвам изкачване към паметника на Димитър Списаревски – летец и герой от Втората световна война. Край паметната плоча има място за отдих и после започва стръмен преход през гората към връх Половрак.  Не мога да продължа нагоре, защото водата ми свършва, а реката през лятото пресъхва. Наоколо няма магазин или чешми откъдето да подновя запасите си, но аз това и исках. Нищо да няма, само есен, гледки, цветове, подходящите хора и спокойствие. Точно като в истинско бягство далеч от всичко и всички, макар това да е наблизо, на някакви си двадесетина километра от София.