fbpx
“Изчакай! Сега не му е времето!”
Имам чувството, че някои хора осмислят живота си благодарение на този израз. Живеят в изчакване и чакат, за да заживеят някой ден.  Първо чакат да се откъснат от опеката на родителите си, после чакат да завършат образование и да си намерят работа. Отметнат ли и това, пак започват да чакат: подходящия партньор, повишението с бленувана заплата, детето, а после и второто. После чакат сезона на ремонтите, този на намаленията и другия, в който трябва да се сменят гумите и маслото на колата.  Обикновени хора са, но забравят, че са смъртни. Затова тръпнат в очакване животът им да намали скоростта си. Сякаш е устремен влак, който ей сега ще спре на личната им гара. Ще отвори вратите си и ще ги посрещне в най-специалния си вагон, защото те цял живот са били търпеливи и заслужават награда. Но в деня, когато застанат с куфари на перона, вместо да спре, влакът ще профучи с бясна скорост край тях. И може би тогава ще осъзнаят, че подходящото време никога не идва и те са тези, които трябва да тичат след влака. Просто защото той не умее да чака.     Да знаете само колко пъти я чух тази фраза това лято. „Какви острови бе, Вера, къде си тръгнала насред пандемия? Не му е сега времето, изчакай!“ Аз обаче не мога. Или не искам. А може и да не знам как. Ами ако нямам друг шанс? Ако няма следващо лято или друга възможност? Хукнах. Рискувах умерено и пак успях да хвана влака. Качих се и седнах точно до прозореца. Вагонът беше празен и никой не успя да ми попречи. Видах гледките, за които бленувах, попих слънцето, от което имах нужда и миризмите, чиито нюанси още танцуват в ноздрите ми.  Срещнах Кастро. Селото се намира на върха на остров Сифнос и на живо е милион пъти по-впечатляващо, отколкото очаквах. Ще го споделя с вас за да ви дам смелост. Не знам дали цял живот чакате своя влак или се качвате в движение. Но ако вече имате билет, ще се радвам да ви видя в моя вагон и да потеглим заедно. Посоката е само една, нарича се Приключение!