fbpx

Копенхаген не е за мен! Твърде на север е. Вали повече, отколкото съм склонна да понеса. Дори когато времето е ясно, слънцето пак не топли достатъчно. А морето, то става само за гледане, но не и за киснене с часове.

И все пак, този град има и своите светли страни. Прекарах почти седмица тук и знаете ли, не ми се наложи да споря или да искам да превъзпитам някой! Нито един човек и то за цели седем дни. В България трудно постигам подобен рекорд. Не защото съм претенциозна или обичам да правя скандали, а защото търся правата си. А у нас това е най-сложното нещо на света.

В Копенхаген всеки си знае мястото. Има тротоари за пешеходците, алеи за колоездачите, улици за автомобилите и всички те съжителстват в удивителен синхрон. Обичах да пия сутрешното си кафе, гледайки оживеното кръстовище пред хотела ми. Всички бързаха, но никой не изпадаше в истерия. Нямаше клаксони, заплахи, засичания или шофьори, които смятат, че останалите участници в движението не ги уважават достатъчно.

Запълних дните си с обикаляне и опит да проумея тази странна симбиоза между хора и превозни средства. Защо в Копенхаген тя се получава, а в София е обречена на провал? Дали успехът опира само до възпитание, манталитет, глоби, натрупан опит или нещо друго, което за мен остава непонятно. Защо в България, където имаме много повече слънце, живеем с усещането, че под слънцето няма място за всички?

Тротоарите ни (ако изобщо ги има), приличат на самоубийствени трасета. Съставени са от равни части изкъртени плочки, изронен асфалт, боклуци, кучешки фекалии и паркирани автомобили. Улиците ни вечно са току що-ремонтирани и прясно надупчени. Все им липсват шахти, канавки и маркировка. Затова пък си имат майки с колички, които вечно се борят с непреодолимите тротоарни препятствия и изскачат изненадващо на шосето. Колоездачите са оставени на произвола на съдбата (само идете на велоалеята пред Токуда и вижте колко коли са паркирани върху нея), а инвалидите – те изобщо не влизат в сметката. Живеем в идеалния хаос, готов да генерира нерви и скандали ежедневно.

В Копенхаген пъзелът, наречен Придвижване, е подреден правилно. Куриерите и доставчиците пак си вършат работата, без да спират пред гаражите „само за секунда“. Семействата се придвижват по тротоарите, но не се налага да вдигат чистачки или да дерат колите с ключовете си. Децата ходят на училище с велосипед, без това да се приема за безумие. Никой не стига до саморазправа, защото всеки уважава правата на другия.

Щом се върнах в София захвърлих якетата и започнах да прегръщам слънцето. Бях зажадняла за топлина. Получих я веднага, но за сметка на нормалността. Още на първия ден се наложи да влизам в обяснения защо мястото на колите не е върху тротоара и защо предпочитам да се придвижвам с колело из града. И частица от мрачния и дъждовен Копенхаген започна да ми липсва.

Ако имам вълшебна пръчица веднага бих пренесла датската инфраструктура тук. Обаче си мисля, дали това ще е достатъчно? Дали проблемът опира само до липсата на места за паркиране, тротоари и нормални велоалеи или по-скоро се крие в хората? Защото ако жителите са тези, които имат нужда от нов манталитет, то ще ми трябва много и наистина силна магия, за да успея да постигна промяна.