Казват, че първият път винаги се помни: първата целувка, първото влюбване, първата раздяла… Не съм убедена, че помня всичко това. Явно времето е прочистило съзнанието ми и удобно е оставило място не за първите, а само за истинските срещи, хора и целувки.
С китовите акули обаче е друго. Няма как да забравиш първия път. Първата среща е като силен шамар в лицето. Сигурно защото осъзнаваш колко си малък, колко велика е природата и колко малко знаеш за обитателите й. Първото плуване е още по-паметно. Мята те в друго измерение, където има само три неща: ти, китовата акулата и морето. Е, в моя случай и един фанатичен инструктор, който трябваше да ни надзирава да не пукнем от вълнение.
Случи се в Мексико, преди точно доста години. Тогава нямаше групи за споделяне или Инстаграм, така че не бях виждала тези същества дори на снимка. И когато ни предложиха да поплуваме с китови акули реших, че това са най-абсурдно похарчените пари. Къде и как ще ги намерим и дори ще им се мотаем край перките. Както и да е, тръгнахме. Моторна лодка с шест ентусиаста и трима души екипаж.
После стана ясно, че лодките са общо осем и се пръсват в различни посоки, та който пръв намери акулите да даде знак на останалите. Пътувахме поне час навътре в морето, докато карибското синьо отстъпи на тъмни и плашещи отблясъци. После се появиха вълни, но от рибите нямаше и следа. Поне ни бяха обещали бира на връщане. Изведнъж чухме някакво раздвижване, капитанът започна да крещи нещо по радиостанцията и ни обясни, че една от лодките се е натъкнала на акули.
„Слагайте спасителните жилетки и плавниците“, заповяда инструкторът. Моля, какви жилетки, та сред нас имаше изключителни плувци. И докато роптаехме наум и все пак надявахме жилетките нещо заплува до лодката. Нещото бе малко по-дълго от нея. И зееше. Тогава инструкторът изкрещя: „Скачай“!
„Какво, как, ама ще падна върху рибата“, смотолевих объркано. „Когато кача да скачаш – скачаш“, кресна той и изкомандва: „Скачай!“ Пльоснах се във водата и после светът изчезна, земята спря да се върти и единственото, което имаше значение бе, да плувам достатъчно бързо, да стоя далеч от опашката на акулата, за да не ме помете и да, да не забравя да дишам. Нямам абсолютно никакъв спомен колко време съм киснала във водата, помня само, че морето бе бурно, мрачно и студено. Следваха втора, трета, четвърта акула. Спрях да ги броя. Когато им писна от нас, просто потънаха в дълбокото.
Качихме се в лодката в пълно мълчание. Бяхме толкова превъзбудени от случилото се, че ни трябваше време за да излеем емоциите си. Пихме бира, ядохме сандвичи и ни върнаха обратно при изумруденото синьо да гледахме корали, които на фона на преживяното ни се сториха абсолютно незначителни.
После имаше и други риби естествено. На Малдивите например, водата беше толкова прозрачна и топла, а китовите акули толкова спокойни, че можеше да ги гледаш в очите без да трепнеш. Имаше и костенурки, риби клоун, каменни риби и папагали. Но онази емоция – първата, този път се оказа най-истинска.
