fbpx

Спокойно, няма да ви водя в някое зловещо място, а съвсем наблизо до гръцкия остров Скиатос. А ако кажете, че в Гърция не е пълно с вдовици, значи никога не сте излизали извън територията на луксозния си хотел. Иначе, това е една съвсем весела и леко поучителна история.

Отивам на Скиатос във време, в което островчето полека ще се събуди от блаженото спокойствие и ще отвори вратите си за масовата холивудска истерия, наречена „Мама миа“. Без да съм във възторг, намирам острова за приятен, с чисти плажове, мързеливо битие и вълнуващи кръчми. Едната ми става толкова любима, че повтарям и дори потретям визитата си в нея. Разположена е на симпатично площадче, оглася се от жива музика, а клиентите са предимно местни хора.

При поредното си посещение забелязвам събирането на няколко маси, което означава  само едно – нещо предстои. „Има сватба,“ казва ми сервитьорката, с която вече се знаем и хуква да реди чаши и чинии. Сватбата се оказва американска. Много филми гледат тези хора и резултатът е налице – двойка влюбени се вричат във вярност и решават да разменят брачните си клетви на гръцка земя, за да прилича на „Мама миа“. Младоженците сядат на видно място и около тях се разпределят неколцина роднини и приятели. Признавам си, по-скучна сватба и до днес не съм виждала. Здрависват се, поръчват си равни порции тцацики, мусака и баклава, изяждат ги чинно, кумът вдига скромен тост и това е. Без целувки, напивания, танци, все едно не е сватба, а заколение.

Церемонията приключва, а аз пия едва втора чаша рицина. Сервитьорката ми носи нова порция лед и бързам да коментирам: „Е как е възможно, това ли беше, да пропътуваш половината свят и едно сиртаки да не удариш, ужас. Но от друга страна – беше кратко и ти скоро ще може да си починеш“. „А, не“, отвръща ми, „сега ще започне рожденият ден“. „На кой, на сватбарите ли?” , питам учудено. „Не, на една баба.“

Аз ли не чух или нещо с рицината стана? Какъв рожден ден, каква баба, вече минава единадесет. И докато опитвам да смеля така подадената ми информация, пейзажът рязко се сменя. Не заради пренаредената маса с чисти чинии и салфетки, а заради стълпотворението. Изведнъж на този и без това миниатюрен площад се изсипват двадесетина баби. Обаче гръцки. Една куца, друга едва крета, трета двама души я носят. Ресторантът заприличва на мравуняк, заради количеството възрастни жени, облечени в черно. Очевидно преобладават вдовици, но както скоро ще стане ясно, този тъжен факт не пречи нито на социалния живот, нито на празненството на старите дами.

Все пак говорим за гръцки баби. Ако родните се ограничават до гледане на внуци, бъркане на манджи и дискутиране на турски сериали, то тукашните умеят да живеят по друг начин. Жените биват настанени, наместени, реорганизирани и се започва с поръчването на вечеря. Това не го снимах нито с фотоапарат, нито с камера. То трябва да се види. Двайсет ( в иначе улегнала възраст) старици крещят като пълен футболен стадион. Крякат и ръкомахат с учудваща енергия, а сервитьорката незнайно как успява да запише и да изпълни поръчката им. Когато трапезата прелива от мезелъци започва местене на чинии, прехвърляне на порции, предаване на една манджа от единия край на масата до другия с цел ти пробвай от моето, пък дай аз да гребна от твоето. Какафонията е пълна, технически рожденият ден вече трябва да свърши, защото минава полунощ, но възрастните дами не дават абсолютно никакви признаци на умора или желание да си тръгнат.

Гледам ги и се размечтавам. Ех как ми се ще да остарея като тях. Не искам да съм вдовица, друго си е с дружинка, особено на стари години. Обаче така го искам тоя хъс за живот, за приказки и безсънни нощи. Само като ги гледах сватбарите – животът им едва започва, а те вече са уморени да го живеят. Не се усмихват, не горят, дай им работа, бургери,  кредити, трупане на килограми и пръскане на сервилни усмивки. А тези женици (добре де, плюс двама трима мъже за капак) не знаят колко има остава. Но си пият и хапват, сякаш след това узо дамаджаните ще пресъхнат, а хрупкавите тиквички ще изчезнат завинаги от лицето на земята. Скачат в социалния живот, без да му мислят как ще се върнат по тия криви и стръмни улици у дома.

В такива вечери малко ме е яд, че не знам гръцки. Бих подслушвала с огромно удоволствие, пък може и да се включа някъде. Обаче знам друго – за тези баби със сигурност има някакъв термин. Специално име, което да покаже, че те не са обикновени пенсионерки, а влюбени в живота същества. Не просто баби, а жени със заразяваща енергия, от която би искал да пиеш. Има го някъде, остава само да го открия.

P.S. Вижте колко спокоен и идиличен е Скиатос в миговете, когато възрастни дами не празнуват рожден ден. Нали?