Така и не се научих да работя с фотошоп. Все още вярвам, че когато един кадър е заснет добре, той няма нужда от филтри или специална обработка. Предпочетох да инвестирам уменията си в нещо съвсем друго. Нарекох го откривателство. Изразява се в упорито ровене из интернет. Поне дотогава, докато намеря правилните места. Плажове, планини, гледки или просто детайли – всичко онова, което изглежда приказно на живо. И след го снимам не се налага да разкрасявам кадрите допълнително.
Днес ще ви представя едно от такова място. Нарича се остров Амулиани. Сигурна съм, че сте го чували, защото се намира на един хвърлей от България. По вода до островчето се стига за по-малко от тридесет минути, а фериботите тръгват от малкото гръцко пристанище Трипити.
Сам по себе си Амулиани не е нищо специално. Представлява село с няколко кръчми и нискокатегорийни хотели. Онова, заради което пътуването дотук си струва, са плажовете. Спокойни, пясъчни и с удивително топла вода през лятото.
Имах щастието да прекарам няколко дни на един от тях. Името му е Аликес и се намира в южната част на острова. В нормални години районът се изпълва с народ. Тази есен обаче посетителите бяха малцина и спазването на дистанция не беше проблем.
На Аликес има къмпинг със страхотен ресторант и няколко плажни бара. А точно над тях е разположено моето откритие. Представлява двуетажна къща с разкошен двор. Първият етаж се обитава от възрастна гъркиня и сънлив бял пудел. Въпросната дама има нулеви познания по английски, затова изразява гостоприемството си с хрупкави соленки за закуска и добре охладени смокини за десерт следобяд.
Аз съм тази, която трябваше да избере къде да ги хапва: на хамака под маслините в двора. Докато опитвам да работя на едната веранда, а в далечината ми махат остров Дрения и Атон. Или на втория балкон с люлка и панорама към спокойните сини води.
Макар да изглежда далече, морето е само на четири минути пеша от къщата. Плажуването на Аликес е изключително приятно занимание. Бих могла да го практикувам в продължение на дни и то без да ми омръзне. Когато търсех разнообразие изследвах с лодка съседните плажове, гребях с кану или дегустирах обедното меню в ресторанта.
На Аликес е толкова уютно, че човек губи представа за времето. Дните се нижат неусетно, заменени от хладни вечери и нашествие на комари. Тукашните са от специална порода, която се появява от нищото веднага след залез слънце. Кръжи и звучно припява, докато смуче. Устойчива е на дрехи и репеленти и единственото спасение от нея е търпението.
Някъде към десет часа рояците засищат глада си и отиват да похъркват на спокойствие. И тогава идва най-хубавото: звездопадът.
Лесно се вижда, защото наоколо е тъмно. Небесният спектакъл се случва всяка нощ. Очаквахме го с нетърпение – аз и шепа приятели. Заравяхме крака в пясъка и слушахме шепота на морето. Припомняхме си стари пътешествия и мечтаехме за нови открития.
Не снимах звездите. Обаче направих стотици снимки на плажа, верандата и морето. Вероятно истински фотограф би обработил тези кадри за да ги превърне в нещо впечатляващо. За мен и така са красиви. Връщат ме към мириса на морето и бавните утрини на хамака, към цъфналите храсти в двора и отражението на Атон в далечината.
Намирането на това място си струваше усилията. Дано откривателството ми проработи и следващия път и изпълни снимките ми с истинска, неподправена красота.
