fbpx
“Понякога нещата не вървят съвсем по план, но могат да станат и по-хубави.” Така твърди мечето Падингтън, a аз съм склонна да се съглася с него. И веднага давам пример с моя разходка в околностите на София. Целта ми е да видя Тараторското езеро. Разположено е на тридесет километра от столицата и се предполага, че е достъпно с кола.
Уцелвам посоката, но не и верния път. След известно лутане виждам двама рибари и питам за съвет. Движат се с джипка- самоделка и ме уверяват, че с тази моя ниска кола хич няма смисъл да се пробвам. Най-добре било да паркирам в нивите и да ходя пеша. Така и правя и след два завоя се уверявам, че съм постъпила правилно. Пътят си няма асфалт, но разполага с изобилие от дупки и локви. Прескачам ги и след половин час достигам заветната цел.
Виждам водите на езерото и в същия миг се спъвам в празна консервна кутия. В нея се търкалят метални кукички за риболов и шепа корда. Колкото по-предпазливо стъпвам, толкова повече находки изникват в тревата – малко стиропор, непотребен кинескоп, известно количество кенчета от бира и прочие. Вече съм убедена, че това не е моето място. Затова правя обратен завой и тръгвам към колата. Разочарована съм и зяпам безцелно наоколо.
И тогава ги виждам. Хълмовете наоколо наподобяват тези в Тоскана. Имат си огромни кръгли снопове с трева с жълтеникав цвят. В далечината кротко пасат стадо коне. Изведнъж някой им подсвирва и те започват да препускат. Десетки са, идеално поддържани и с блестяща козина. Отзовават се на сигнала на някакъв младеж, който им сипва чували с царевица. Заговарям го и разбирам, че се занимава с отглеждането и опазването на тези животни. Не било лесно, защото през зимата идвали вълци и изяждали по няколко коня. „Вълци? Тук?“ „Има, и още как“, казва човекът и вади още чували с царевица от пикапа си.
Докато го разпитвам за какво ли не слънцето започва да залязва. Хълмовете потъват в златисти нюанси, конете позират за снимка и наоколо става красиво и почти нереално. За къде бях тръгнала, а къде се озовах.
Та както ви казах в началото, мечо Падингтън е напълно прав. Не е важно колко ще се прецакат нещата по време на пътуването. По-важно е то да завърши добре.
Очаквам вашите истории за провалени пътешестия, пропуснати полети и неочаквано приятни открития по целия свят. Желая ви успешна седмица!