fbpx

Няма начин човек да попадне случайно в Жребичко. Така е,  защото селото започва там, където свършва пътят. Четиридесет километра делят това място от Пловдив, но сякаш са поне четиристотин. В толкова далечен и различен свят попада всеки посетител, прекрачил този район на Родопите.

В Жребичко живеят едва петдесетина души. Повечето са възрастни. Стопанисват добре къщите си, грижат се за дворовете  и поддържат жив духа на този изолиран кът от България.

Селото е обявено за резерват, но продължава да строи встрани от славата и комерсиалността. Тук липсват лъскави хотели, сергии със сувенири, утъпкани екопътеки или панорамни пейки, пред които всеки да се снима. Няма дори постоянно работещ магазин, а само такъв, който отваря два пъти седмично.

И ако се чудите какво търся тук, ще ви кажа веднага: Дойдох в Жребичко, защото исках да дишам, да слушам и да гледам. Успях да чуя шепота на листата, които бавно се полюшваха на клоните.

Долових ромона на водата от селската чешма и се порадвах на животинския хор, надпяващ се из дворовете наоколо. Заредих дробовете си с чист родопски въздух и не спрях да се радвам на природата.

Една известна поговорка гласи, че красотата е в очите на гледащия. Тук, в малкото родопско село Жребичко,  красотата е навсякъде. Трябва само да отворите очите и душата си и съм сигурна, че ще я видите и ще останете запленени от нея.