Звънят едни приятели да ме канят на кафе. Странна работа. В Италия сме, почиваме си. Минава обяд и вече е време за вино, но все пак отивам да проверя.
Отседнали са в Полиняно а Маре. Срещаме се на перилата, от които се вижда прословутия плаж Лама Моначиле. Шмугвам се между хората и правя няколко снимки, но те настояват да изчакам за по-добра гледка. После свиват зад ъгъла и отварят една врата. Следват инструкции да внимавам: да не падна по стълбите, да не си ударя главата в тавана, да не се спъна в куфара и прочие.
Влизам и попадам в класическа теснотия. Стълбите са стръмни, а горните дори се вият. На първия етаж има маса, нещо за сядане и кафе машина. На втория само баня и креват. Място за разминаване липсва.Входът към третия етаж е пластмасов покрив, който се плъзга встрани и води към балкон. Навивам си роклята, промушвам се внимателно и възкликвам.
Тук теснотията отстъпва място на разкошна панорама. Виждат се морето и фините изумрудени вълнички, които лодките с туристи образуват. Някои се катерят по скалите и смело скачат в ледената вода. Други се топват за снимка и бързо излизат на сушата. Движението и глъчката не спират, само красотата остава същата.
Извадили са късмет с апартамента. Намерили го в последния момент през booking под името Poesia di Mare. Мисля си за мястото, в което аз съм отседнала и завиждам, обаче леко. Гледката тук е неповторима, ама стълбите също. Две чаши вино на балкона и няма слизане до долния етаж. Сега разбирам защо ме канят само за кафе.
Глътвам своето, казвам „чао“ на гледката и тръгваме на разходка из Полиняно. Хапваме в SanBe. Ресторантът е на площад Сан Бенедето и предлага типична за Пулия храна. И кани с домашно вино, без тесни стъпала.
После тръгваме из центъра, а над главите ни се редува текста от песента „Nel blu, di pinto di blu“, по-известна просто като „Volare”. Нейният изпълнител Доменико Модуньо е роден тук и местните не пропускат да се похвалят с този факт.
Преди време гледах филма за невероятната му житейска съдба. Нарича се „Аз летя – страхотната история на Доменико Модуньо“, но изобщо не си представях, че някой ден ще посетя самото градче.
Свършваме разходката си отново на брега. Край скалите е пълно с малки лилави цветчета, които ми дават идеалния фон за контраст. Снимам пак и пак и не спирам да тананикам „Воларе, о, о… “
Един следобед в Полиняно ми е достатъчен. Следват още гледки и прекрасни места, за които скоро ще ви разкажа. Или може би вие ще ми разкажете: харесва ли ви Пулия или предпочитате другите региони на Италия?
