Говорим си с един колега за живота. Всъщност той говори, аз само кимам. Описва ми класическа семейна идилия. Детето болно, жената и тя. Майсторите, дето му правят ремонт, се скатават при всеки удобен случай. Въдицата му събира прах в гаража, а любимият отбор все губи на футбол.
Влизам му в положението. И аз опитвам да изплувам от подобен период, в който всичко се случва наопаки. Затова предлагам да затворим телефона и да се видим на живо. „Никой не искам да виждам! Искам да си седя сам на тихо и да гледам в една точка! Нищо повече!“
Звучи ли ви познато? На мен да. Даже наскоро си намерих въпросната точка. Един апартамент на плажа Сан Хуан в Аликанте. Останалите неща не му бяха много наред, обаче щом отворех прозорците на балкона пред мен се появяваше точката. Море, шепа палми и прелитащ облак за разкош.Можех да се взирам с часове, да пия три кафета без да се разтреперя, да посрещам изгреви, залези и всичко между тях.
Прекрасен се оказа този плаж. С фин пясък, плитко море и точното количество заведения по брега. Всяка сутрин закусвах във Valor. Храната бе чудна, а и точката, т.е. гледката с палми и море оставаше същата. Поръчвах си препечен хляб със сол, зехтин, изстискан домат и паста от авокадо. Или чурос с шоколад и кафе с пухкава млечна пяна. За вечеря хапвах начос, поръсен с горещ кашкавал и още авокадо в El Lioc. Испанците се славят с богата кухня, но тя не пасва на хора като мен, които не ядат месо и риба.
Запълвах останалата част от деня с изследване на околните села и търсене на още по-добри точки, в които безмълвно да гледам. Понякога шляпах в морето, друг път просто заривах краката си в пясъка. И мъничко завиждах на местните. Можеха да идват тук когато имат нужда да се съберат с хора, да избягат от други хора или просто когато си поискат.
Наясно съм, че през лятото този квартал се променя. Тогава на плажа Сан Хуан се стичат хора от цял свят. Макар на крайбрежната да има само един хотел – Almirante, в жилищните сгради на първа линия се отдават многобройни апартаменти под наем. През ваканциите пешеходният булевард се трансформира в бушуваща река от народ, а ползването на велоалеята е истинско предизвикателство. Затова си струва човек да избяга тук преди морето да става за къпане, дори и с цената на отпуска по никое време.
Срещата с този плаж в Аликанте не ми реши проблемите. Обаче ми помогна да забравя временно за тях и да видя живота през розови очила.Вие как или къде се спасявате? Практикувате ли гледане в една точка или предпочитате по-активен начин за справяне с ежедневието?
