Това не е Алберобело, а Зингарело. Пак е в Пулия и пак пълно с трули, само дето тези не са кафенета или магазини за сувенири.
Зингарелските трули са автентични. Някои се обитават от поколения, други са превърнати в малки хотели. Пръснати са из пътища, които дори си нямат име. Обаче имат разкошни дворове. Пролетта ги застила с килим от червени макове, парфюмира ги с аромат на цъфнали череши и ги поръсва с ята от гонещи се бели пеперуди. Пейзажът е толкова идиличен, че търкам очите си за да видя дали не сънувам.
Не, истина е! Будна съм и следвам навигацията, за да не оплескам пътя, който както казах, си няма име. Тръгнала съм на гости на приятели. Викнаха ме да ядем кекс, а аз такива покани не отказвам. Забъркала го хазяйката им, която поддържа градината и прави закуска на гостите си.
Част от компанията ни спи в Монополи, а двама отцепници настояваха да нощуват в трула. Настаниха се в I Trulli Di Nonno Giovanni и аз влизам при тях на оглед. Тясно е, почти клаустрофобично. Вратата опира в масата, която опира в хладилника, който е сврян между куфара и една напълно излишна табуретка.
Над тях се крепи купчина с камъни, нахвърляни един върху друг. Стоят си така от години, но знае ли човек колко още ще издържи тоя покрив.
Кухнята е миниатюрна, а при влизане в банята трябва да се внимава, че една греда е застанала неприятно ниско и дори аз мога да я уцеля с глава. Обаче дворът – трулският двор е съвсем друга работа.
Слънчев е. Пълен е с хамаци, цветенца и аромат на шоколадов кекс. Хазяйката се суети и носи още вкусотии – кроасани, брускети с чери домати и капучино. Мога да го да пия цял ден на тая поляна с книга в ръка, но програмата ни предвижда да ходим някъде и нещо да правим.
Тръгваме пак през идилията и си мисля на глас. Струва си човек да види трулите в Алберобело, но е май е по-добре да ги преживее на място като Зингарело. То си няма ресторанти и магазини, а колата е задължителна. Обаче има онзи вкус на Пулия, който може да бъде сервиран само тук, сред уюта на двора и то от хазяйка, която дори не говори английски.
