Не съм готова да посрещна есента. Макар да е време на мен ми е твърде рано. Отказвам да заменя топлите дълги дни с прохладни утрини, слана и часове упорит дъжд.
Не искам да приветствам есента, но тя пристига властна и нахална. Боядисва небето в сиво и събаря листата от дърветата. Поръсва земята с кестени, опакова хората в дрехи и разнася пушек от комините на къщите.Предизвиква ме сакаш сме на дуел. Но вместо с шпаги играем на „Не се сърди човече“. Тя е дяволски хитра и скоро усещам, че аз ще загубя играта. А дори не трябва да се сърдя.
Не съм готова да посрещна есента, но положих усилия да я преживея по-леко. Непрекъснато готвих тялото си за срещата с нея. Плувах много, сякаш е за последно. Събирах всеки слънчев лъч с кожата си, за да натрупам топлина за зимата. Избирах най-зрелите плодове от пазара и изпивах сокът им до последната капка. Спазвах правилото за 6000 крачки дневно, като често утроявах броят им. Приемах витамини за вегетарианци сутрин и избягвах да прекалявам с калориите вечер.
Кръстосвах из плажове и попивах аромата на различни страни за да заредя и сетивата си. Използвах висенето по летищата за четене на книги и почти загубих дистанционното на телевизора. Прескачах от една страна в друга и живях пълноценно. Или поне така се надявам.
Не съм готова да посрещна есента. Обаче знам, че трябва да я преживея. Защото златото на есента, белотата на зимата и пробуждането на пролетта са единствения път, който трябва да измина. Единственият, който ще ме отведе до следващото лято.
