fbpx
Сезонът свърши! Чувам това за трети път, а съм в Созопол едва от десет минути. Пръв го казва човек на улицата, когото питам защо е затворен градският паркинг. Той вдига рамене и ме насочва към зоната до пристанището. Сезонът е свършил и сега там трябва да оставя колата си.
После виждам друг и го питам дали е местен. Интересувам се къде мога да хапна в Стария град, а той отвръща: Сезонът свърши! Само двете кръчми в центъра работят.
Тръгвам към въпросния център и се чудя дали да не отскоча и до плажа Харманите. Питам две възрастни дами за пътя, а те в един глас отвръщат: Сезонът свърши! Сега там няма нищо.
Да му се не види и сезона! Кой казва в кой ден и в колко часа да свърши? Нима само аз виждам безоблачното синьо небе? Нима само аз усещам приятния гъдел на слънцето по кожата си? Нима само аз искам да стоя на пясъка и да гледам вълните с чаша вино в ръка?
Ноември е. Обаче морето си е море през цялата година. А точно сега, през ноември, Созопол е по-прекрасен от всякога. Няма тълпи и мога да бродя спокойно из улиците. Да видя къщите без сергии, музика и дандания край тях. Да снимам последните цветя из дворовете и да вдишвам този омагьосващ аромат на смокини.
Градът обаче бавно потъва в зимен сън и нехае за моите емоции. Готвя се да тръгвам и тогава пристигат те – рибарите със своя улов. Вадят, разпределят, продават. До живот са влюбени в морето, също като мен.
Разбират ме, защото знаят, че щом обичаш морската шир сезонът за среща с нея никога, ама никога не свършва.