Днес ще ви разходя из Кан с помощта на три истории, малко езикови неволи и много вкусна храна.
ИСТОРИЯ ПЪРВА: Аз френски може и да не говоря, но показалецът ми се справя добре.
Стомахът ми подсказва, че е време за обяд. Във Франция, където обикалям, той се случва между 12.00 и 15.00 часа. В този часови пояс ресторантите се пълнят с народ и човек може да попадне на вкусно готвено меню.Разхождам се по Rue Hoche, симпатична пешеходна улица в Кан. Пълна е с кафета и ресторанти, но така и не виждам незаето място навън. Завивам по Rue Chabaud и попадам на Café Nicolas. От витрината му ми се усмихват няколко постни ястия и моментално сядам на единствената свободна маса.
Сервитьорката хвърчи между клиентите и нещо ме пита. Вдигам рамене и искам меню на английски, но такова няма. Затова заставам пред стъкления щанд и оставям показалецът ми да превключи на френски. Той успява да поръча ризото с гъбен сос, рататуй и печени картофи. Преглъщам ги доволно с топла багета за компания и тръгвам да се мотая из плажа.
ИСТОРИЯ ДВЕ: Червилото му е по-добро от червилото ми.
По финия пясък пред булевард „Кроазет“ са накацали няколко заведения. Всички са украсени невероятно празнично и ми е трудно да избера къде да изпия чаша вино.
Сядам в Annex Beach Bar и заравям краката си в пясъка. Морето пред мен синее. Толкова ми е хубаво да го гледам, че дори не посягам към книгата в раницата ми.
Поръчвам си френско вино и то пристига с идеален червен цвят, тръпчивост и температура. Наслаждавам се на всяка глътка от него и не намирам причина да стана от стола си в продължение на час.
По някое време все пак се отправям към изхода. Хостесата ми подарява кекс от заведението за „довиждане“. Моля я за снимка и тя, т.е. той позира с чаровна усмивка. Щракваме се и проверявам дали сме излезли на фокус. Срамота! От моето червило няма и помен, защото го изядох още с ризотото на обяд. Неговото обаче е на мястото си и му стои перфектно.
ИСТОРИЯ ТРИ: А сметана на порции сервирате ли?
Наслаждавам се на розите в градския парк, минавам по стъпалата с червен килим и се връщам в центъра на Кан. Усещам, че ми е време за нещо сладко.
Намествам се в пекарна, която носи името Maison Charlotte Busset. Разпознавам думата „брауни“ в менюто и си поръчвам едно. Обяснявам, че не желая да е със заливка, сметана или нещо подобно, но сервитьорът ме гледа неразбиращо. И естествено, носи чиния пълна със сметана. Бързам да я отблъсна, преди да се е разтопила върху браунито. Побутвам я с вилица и отхапвам първия залък, който леко се е докоснал в сметаната. Отварям широко очи и не вярвам на вкусът, който се разлива по небцето ми. Колебливо загребвам още малко сметана и да, не греша. Домашна е и няма нищо общо с блудкавия вкус, който се стича от флаконите.
Изяждам всичко от чинията си и моля сервитьора за още. Само порция сметана, ако може. Той ме гледа със същия неразбиращ поглед отпреди малко и успява само да промълви, че за него английският е един много труден език. Точно както френският за мен. Този ден обаче имам късмет с комуникациите и успявам не само да оцелея, но и дори да се нахраня подобаващо.Бон Апети!
