Винаги помня първата среща. С любовта, с нова книга или музикален албум и най-вече – с шоколада. Аз съм от онези същества, които не се притесняват да си признаят пристрастяването. Във вените ми преобладават участъци с млечен шоколад, а в него тук там плуват парченца ядки. И затова няма как да забравя първия допир. Обаче нямам предвид онзи опит за шоколад с опаковка на Кума Лиса от детството ми, а с истинския с лилавата кравичка.
Случи се едно лято при това два пъти. Бащата на моя съученичка работеше като международен шофьор. Докато играехме у тях през лятната ваканция, един ден той се върна от поредния курс и го донесе. Внимателно отворихме непознатата лилава опаковка и тайнството се случи. Вътре кротко си лежеше чудо невиждано – бял млечен шоколад. Получих само две квадратчета, които дълго стопявах под езика си, за да се насладя максимално на този изумителен вкус.
Няколко дни по-късно гостувах в семейство на познати, които незнайно откъде се бяха сдобили с бурканче течен шоколад. Мазен, марков и изумително вкусен. Вместо стандартен десерт, след вечеря всички деца получихме по една мека филия заводски хляб, намазана с тънък слой течен шоколад.
Едно ще ви кажа, този първи път се помни вечно: небцето ти изпада в екстаз, радостта се смесва с учудване, удовлетворение, усещане за пълно щастие и най-вече – неустоимо желание за още! До втората подобна филия трябваше да изминат години и вероятно затова споменът за първата ме преследва от толкова време.
Нещо подобно ми се получи и с Италия. Първата ми среща със страната на ботуша бе във Флоренция. И точно както при шоколада, сетивата ми се оказаха неподготвени за толкова красота, пищност и смесица от непознати вкусове и емоции. Но за да бъде приключението още по-истинско, цялата организация по престоя ни бе в ръцете на приятел италианец. Човекът имаше къща в покрайнините на града и като местен познаваше всяко кътче от съкровищата наоколо.
Нашата единствена задача бе да следваме повелята му: щом си във Флоренция живей като флорентинец. Това включва ядене на умопомрачителни количества паста и сладолед, пазаруване на слънчеви очила и кожени обувки, пиене на следобедно негрони по площадите и нощни разходки из града, когато шумът от тълпите притихва и сред малцината будни обитатели на централните улици остават котките и камионите, събиращи отпадъци. И ние, разбира се.
Както с шоколада, така и веднага след запознанството ми с Италия, исках още и още. Е, поне за това не се наложи да чакам с години. Много хора не харесват Флоренция и вероятно имат основание. Като всеки подобен град и тук улиците гъмжат от туристи, фотографи, инфлуенсъри или обикновени зяпачи. А аз обикнах Флоренция. Въпреки препятствията, с които трябва да се сблъскаш, за да усетиш магията на това място. Защото точно както при шоколада, трябва първо да свалиш хартиената опаковка, след това станиола, после да разтопиш хапката в устата си и едва тогава може да усетиш истинския вкус. За да разчупиш клишетата и да стигнеш до истината се изисква време. Но пък удоволствието остава завинаги.
