Представете си идеалния плаж. Прахообразен пясък без никакви камъчета. Синьо и удивително топло море, което дори вятърът не смее да разлюлее, за да не разруши идилията в картинката. Плажът затихва точно преди залез слънце, а под палмите има бар, в които на малки групи се събират хора. Всички са изтощени от деня, преминал в гмуркане, риболов и плуване с делфини. Телата им отдъхват с чаша розе, но сетивата им се готвят за поредната вечер на голямо угощение. С красив залез и усещане за безвремие.
И точно тук всяка вечер в продължение на няколко дни, преди слънцето да заплува в морето, пристигат те. Група от четири дами на възраст, отдавна преминала седемдесетте. Появяват се в пълен контраст с картинката и когато другите свалят банските си да съхнат, те обличат неопреновите си костюми, нахлузват плавници още на брега и тръгват с крачки назад за да влязат в морето. Всеки пингвин би завидял на вида, походката и ентусизма им. Провокират усмивки и нескрито любопитство, включително и моето. Кои са, от къде са, какво правят тук, вместо да тичат след внуците или да гледат сериали, подходящи за тяхната възраст?
И ето, че се случва. Една вечер поръчвам коктейл и на бара и до мен застава една от тях. Дамата моли за вода и ми се усмихва. Това е моят момент! Деликатно започвам с въпросите, а жената се оказва удивително мила и готова да побъбри. Споделя, че и петте отдавна са загубили съпрузите си, децата и внуците им са големи и се оправят без тях. Почувствали, че са отдали дължимото на околните и сега е дошло тяхното време. Всяка година прекарвали по десет дни на един и същ малдивски остров и грабели с пълни шепи от оставащите им секунди или дни живот.
– Но вие сте четири! – не се стърпях аз.
– Да, преди две години компанията ни намаля, защото една от приятелките ми почина. Докато бяхме на друг остров. Преживяхме го тежко. Няма подходящ момент да се разделиш с близък човек, но от друга страна – това бе идеалното място да завършиш живота си спокойно и красиво.
– И какво направихте след това?
– Как какво? Просто сменихме острова. Сега сме тук, не е ли прекрасно?
Не знаех какво да й отговоря. А и нямаше нужда. В този момент приятелките й се появиха и всички дружно се отправиха към вечерното си плуване.
Удивително бе да видиш такава жажда за живот в толкова отиващо си тяло. При това по четири. Или може би искрата се появява тогава, когато осъзнаваш, че вече пътят е само един, а посоката – необратима. И ако за повечето хора Малдивите са място, от което да се тагнеш, за демонстрираш статуса си, да изкараш сертификат за гмуркане или да посрещаш залезите с шампанско в ръка, то за мен тези острови станаха символ на живот. Такъв, какъвто трябва да се живее. Било то и на осемдесет, със съсухрено тяло в неопренов костюм и плацикане по залез слънце чак до последния лъч, до последна глътка въздух, или … докато дойде време за следващия остров.
