„Ще спра за малко от моята дрога. Вие искате ли?“- подхвърля водачът ни и преди да чуе отговора излиза от джипа. Решавам, че не съм чула добре въпроса му, но по напрегнатата стойка на мъжа ми установявам, че няма грешка. Той седи на предната седалка и се оглежда нервно, докато аз се опитвам да озаптя две малки деца. Цял ден са скачали по покрива на крепостта в Ницва, хвърляли са камъни от 2000 метра височина, но все още кипят от енергия.
Намираме се пред подобие на крайпътно кафене на неосветен участък насред нищото. За протокола – всичко на час и половина извън Мускат, особено след залез слънце, е насред нищото. Съзирам белите дрехи на водача ни – връща се и носи чашки с блудкава течност. Сяда ухилен в колата и обяснява: „Това е карак. Наричам го моята дрога, защото ме държи буден. По-силен е от кафе, но и по-пристрастяващ от наркотик. След цял ден шофиране само той ми помага да не заспя.“
Поглеждам чашата, нещо вряло и мътно плува вътре. „Какво е?“, питам. „Чай с мляко и подправки“.
Опитах няколко типични за Оман неща, но чай с мляко по-принцип ми звучи като картофки с пудра захар, т.е. гадно. И все пак – предпочитам да го изпия, преди някой детски подскок да завърши с разливане на горещата напитка върху дрехите ми. Отпивам глътка, втора, трета. Изумително е, не познавам друг вкус, с който мога да го сравня. Толкова аромати, такава мекота… наистина се пристрастяваш. Разбирам, че след всяко варене се добавят нови подправки, докато се получи желаният резултат.
Прибираме се благополучно и на следващата сутрин хуквам към пазара в Мускат. За карак, естествено. Вие се опашка. Отпивам, но… вкусът не е същият. Като да поръчаш двойно еспресо, а да получиш разтворимо кафе на прах. Може би най-доброто място за карак е онова, сред нищото. Или може би онзи чай беше толкова сладък, защото бе събрал есенцията от изтощителен, но много емоционален ден. Кой знае…
