Много им завиждах на немците. Съвсем открито при това. И хич не става дума за магистралите, заплатите или бирата. Тези неща ги намирах къде ли не по света, пък и по принцип не ме блазнеха. Виж, за гишетата по летищата, за тях страшно ме беше яд. Онези, с оферти за пътувания в последната минута, които продаваха най-сладките неща на света – пътешествия и спомени.
За преди петнайсетина години ви говоря. Тогава често ходех в Германия и първата ми работа бе да открия въпросните гишета. Представляваха нещо като павилионче, облепено с цветни хартии. И от всяко късче крещеше някакво изкушение: „7 дни в Куба за 400 евро”, „2 седмици в Тайланд 700 евро“, „5 дни на Сейшелите – 350 евро“… Уловката винаги бе една и съща – тръгване тази вечер, утре или вдругиден. Въпросните будки се стопанисваха от големите туроператори и на практика запълваха места в последния момент на безценица. Офертите бяха като за немски турист – с отлични хотели, чартъри с Еър Берлин или Кондор, перфектен трансфер и всичко, което би накарало отрано планиращите германци да нарушат правилата и да заминат изненадващо точно сега.
За тях не знам, но аз определено исках да замина. В онзи период на лимитирана информация и само шепа нискотарифни авиокомпании, подобни цени звучаха нереално на фона на тези, предлагани от родните туроператори. Затова започнах усилено да планирам, как в края на годината ще се изсипя на германското летище, ще цъфна с един куфар пред гишето и ще замина накъдето ми видят очите и то буквално.
Обаче и това се оказа невъзможно. Защото за нас българите по това време трябваха визи за Куба, Мексико, Дубай и почти всички останали страни от списъка с оферти. Нямаше как да си извадя виза за целия свят и затова беснеех и завиждах. А колко много исках да го видя това Мексико. Събирах броевете на Нешънъл Джиографик със снимки на пирамиди, изчитах всички книги по темата, до които успявах да се добера и бях убедена, че някой ден по някакъв начин ще успея да се разходя из земите на маите.
После всичко си дойде на мястото. Не с вълшебна пръчица, а с помощта на най-голямата сила – времето. То успя да премахне визите за българи, пътуващи до много дестинации, включително и Мексико. Паралелно с това накара представителите от Луфтханза Сити Център в София да предлагат оферти в последната минута и на родния пазар, макар и оскъпени от прекачването в Германия. И най-вече, времето изобрети интернет. Можех по цяла нощ да ровя из сайтове като Urlaubspiraten или ltur.de и да „намествам“ всяка заплата и почивка.
Така сбъднах Мексико. Два дни преди пътуването и с емоции за години напред. Продължих с още куп дестинации, евтино и удобно осъществени през Франкфурт и Мюнхен. Но пак им завиждам на немците. Който и сайт за пътуване да отворя, изкушенията не спират – през Англия, Испания, Белгия и най-вече през Германия. Вече няма нужда от гишетата с цветни картончета, защото всичко е онлайн. Времето улесни толкова неща, но пак си остана едно. Ех, само ако можех и да се телепортирам.
Плащам с картата, кликам някъде и хоп – изскачам директно на централния площад в Самарканд примерно. Без редене по опашки за проверка на багажа, без тичане между гейтовете и препускане от терминал на терминал. В този свят на технологии времето случва неподозирани неща. Дано и това с телепортирането да го доживея. Голямо скитане ще падне, от сега всичко съм планирала, въпросът е само кога…
P.S. Снимките са от преди доста време и нямат необходимото качество, но няма значение – споделям ги. По-важното е, че съм на пирамидите, а те на живо са много, ама много впечатляващи.
