„Не“ е дума, която ме преследва цял живот. Чувам я постоянно както от близки и познати, така и от абсолютно случайни хора. Докато бях тийнейджър всяко родителско изречение започваше с „не“: „Не се обличай така, престани с това черно! Не слушай тая музика, побъркваща е! Не си хващай металист за гадже, сигурно се друса! Не кандидатствай журналистика, а право, защото е по-престижно…“
Некането беше денонощно и всячески се стремях да не му обръщам внимание. Отдавах го на периода, възрастта, разликата в поколенията и разбиранията. Не се трогвах от съветите и забраните и правих онова, което съм си наумила, въпреки последствията.
После пораснах. За моя огромна изненада тиранинът от две букви продължи да ме преследва. При първа възможност се разделих с родителския надзор, но общественото „не“ беше още по-досадно: „Не живей без брак, трябва да си вържеш гащите! Не раждай след 35, че става по-трудно! Не си пилей парите по света, а си купи жилище като нормалните хора!“ Сякаш някой ме бе урочасал и тирадата нямаше край. А аз просто исках да живея по моя си начин. Не вземах нищо и не пречех на никой, а резултатът оставаше същия.
Попаднах в клопката на масовото „не“ и когато тръгнах за Египет. „Не ходи там, опасно е. Не си рискувай живота, там отвличат туристи. Не пръскай толкова пари за Египет, по-добре иди в Дубай!“ Невероятно нещо са бариерите в общественото съзнание. И сякаш кривнеш ли от очертания път, все на някой за нещо си черен.
По онова време в Египет наистина вреше и кипеше. За миг дори си помислих да сменя дестинацията с друга. И тогава срещнах един приятел, който се бе запътил към Истанбул. Като го питах не се ли притеснява от напрежението в Турция по това време и вероятността за атентати, той отговори в типичния си откачен стил: „Че те в Истанбул са 25 милиона. Егати каръка трябва да съм, та да уцелят точно мен!“ После се ухили, а на следващия ден замина.
Тогава реших да мисля по същия начин, платих екскурзията и с една шайка смелчаци тръгнахме към Африка. Внимавахме да не поглъщаме чешмяна вода, докато си мием зъбите в Кайро, да дезинфекцираме шнорхелите преди гмуркане в Червено море, да ядем избирателно и да се оглеждаме, когато конвоят от автобуси прекосява пустинята към Карнак.
Така се радвам, че пренебрегнах всяко „не“. Сякаш беше вчера – толкова ясно помня величието на тоя Карнак. Древен, прашен, напечен до червено от палещото слънце. Побърках се от жега, от красота и от щастие. Провървя ми за пореден път. Непослушанието се оказа правилната стратегия. То ми помогна да разкарам евентуалните рискове от главата си и изживея Карнак – едно от най-изумителните архитектурни съкровища на света.
Тези дни следя новините и чувам все повече „не“ на пътешествията. Спират се полети, отпадат отдавна мечтани ваканции. Заплахата от коронавируса не е за подценяване и трудно може да я игнорираме. Светът се променя, изолира и потъва в ужасяващ сценарии, сякаш е фантастичен филм. Хора с бели предпазни костюми щъкат навсякъде, а новините вещаят страх и смърт.
На мен обаче още ми се пътува. Ама толкова много, та чак ме боли. Надявам се скоро коронавирусът да утихне и отново да хукна без маска по целия свят. Досега бях непослушна и искам да си остана такава. Свободно да ходя натам, накъдето ме тегли сърцето. Да пилея пари за концерти, да обикалям знайни и незнайни места, да намирам нови приятели и да инвестирам усилено в спомени. А на тези, които все ме гледат с укор, ще отговоря със същото отрицание: Не, не се уморих да пътувам и не, не смятам да се откажа!
