Много ми е слаб ангелът и на всичкото отгоре непрекъснато върши пакости. Щом види думите „самолетен билет“ и „намаление“ в едно изречение и веднага започва да резервира. Изобщо не ме пита искам ли пак да стягам багаж, да се влача по летища и да го дишам онзи неприятно сух въздух в самолетите. И ето ме, без да съм го планирала и с малко ангелска намеса, пак се озовавам на другия край на света, в случая на Сейшелите.
От една зима директно в друга. Само дето между родната и сейшелската има около 30 градуса разлика, снегът е изместен от дъжд и има целогодишна възможност да се шляеш по джапанки. Според местните обаче, на Сейшелите положението е сериозно. При кацането ни започва да ръми и на пистата ни посрещат десетина служители. Всички са въоръжени с чадъри, за да ни помогнат да пресечем тридесетте метра от самолета до входа на летището без да се намокрим.
Докато чакам багажа си се заговарям с група българи, част от екипажа на самолета. Единият, стюардът, се радва на двата дни, които му предстоят на Махе, преди да се качи на следващия полет. За притеснението ми относно дъжда вдига рамене и отговаря „Спокойно, отгоре вода, отдолу вода, все ще се намокриш, важното е, че е топла.“
Значи отивам да се мокря. И ставам вир вода още докато вляза в таксито, защото ръмежът за секунди прераства в потоп. Палмите всеки момент ще литнат из въздуха, толкова силно вее, а дъждовните капки плющят здраво. Сякаш на прозореца има стадо кълвачи, които чукат по стъклото, за да ги пусна вътре. Шофьорът е непоклатим, свикнал е с водното рали и бърза да ме остави пред хотела. И докато умувам как ще отворим багажника и ще извадим куфарите, без да го наводним, дъждът утихва, небето се избистря и 10 минути по-късно от бурята не остава и помен.
„Зимата е така“, казва шофьорът. „Изобщо не гледай прогнозите, ако днес познаят времето, утре със сигурност ще сбъркат. Просто се радвай на почивката си и това е“.
Няма как да не се радвам при вида на плажа, чудните палми и изумрудената вода, която само мен чака. Бухвам се в морето и не излизам. Час, два, три… Слънцето започва да залязва и едва сега нещата стават поносими. Няма опасност да изгоря, температурата на въздуха спада до приятните 30 градуса, точно колкото е и тази на водата.
На плажа се появяват няколко местни и скачат в океана. Сред тях е момиченце на 9, с което веднага се запознаваме. Децата учат английски в училище и комуникацията с тях е безпроблемна и забавна. След кратък престой в морето, на детето му става студено. Не вярвам на очите си, защото водата е изумително топла, но тракането на зъбите й става все по-отчетливо. „Защо не излезеш навън за малко?“ „А, не мога, брат ми ще ме бие“, казва момичето и посочва към брата. Той, заедно с още няколко младежи, прави салто след салто, състезава се кой ще издържи най-дълго под вода, изобщо движи се, защото както се оказа – на едно място и на батковците им става студено.
Приближава и се заговаряме. Обяснявам му, че в София вали сняг. Не го е виждал, пък и няма желание. Тридесетградусовата морска вода му причинява достатъчно неудобства с ниската си температура. „Добре, къде би искал да пътуваш, какво искаш да видиш или да правиш?“, питам момчето. „Сега разтоварвам куфарите на летището“, споделя той гордо. „Мечтата ми е да разтоварвам куфарите, обаче на летището в Дубай. Един приятел замина там и сега изкарва луди пари“.
Говори ми се още за мечтите, за реализацията, за снега и начина, по който си го представят. Но и братът започва да мръзне, на мен съвсем ми става жал за малката и ги оставям да се топлят в кърпите си на плажа.
Голямо неудобство е сейшелската зима за местните. Не могат да стоят до насита в морето, на всичкото отгоре вечер имат нужда от блуза с дълъг ръкав. Още първия ден от престоя си се сблъсках с този “труден” живот под палмите, но няма как, ще трябва да се боря с него още известно време. Добре че си имам ангел, който да ми помага.
P.S. няколко идеи къде да хапвате на остров Махе може да видите тук.
