Изпращам септември с поредната сбъдната мечта. Този път не исках нова дестинация, исках да видя олимпийския огън. Веднага след откриването на игрите си пожелах да стана свидетел на това как огромното кълбо се издига над нощен Париж.
Не можех да си представя мащабите, атмосферата и светлината край летящия балон. Затова трябваше да го видя на живо. И успях.
Била съм много пъти във френската столица. Идвала съм тук да посрещам Нова година, да се шлая по улиците между два полета за далечни дестинации, да отразявам различни събития като журналист. Обаче никога не съм виждала Париж толкова чист, подреден и обаятелен както този септември.
Светът бе дошъл за Олимпиадата, но сякаш малцина бяха останали да се насладят на параолимпийските игри. Високите цени за настаняване бяха отказали мнозина да останат по-дълго. Прогнозите за бум от посещения не се оправдаха. Собствениците на ресторанти не можеха да повярват, че масите им стоят незаети. Човек можеше без проблем да си купи билети за върха на Айфеловата кула на гишето на място в деня на визитата си. Пред магазините на Laduree не се виеха типичните опашки от желаещи да вкусят най-известните френски макарони.
Градската управа бе разчистила досадните търговци на ментета. Затворените за автомобили булеварди позволяваха на човек да се разхожда на воля, да изпробва част от дисциплините на игрите, да се възползва от многобройните временни обществени тоалетни, да гледа, чува и чувства Париж. И, да, да види олимпийския огън.
Шоуто започваше малко преди залез слънце. Хората се тълпяха край градините Тюйлери, катереха се по високите огради, надничаха през околните балкони и чакаха магията да започне.
После бавно балонът се издигаше над главите им, осветяваше града и разстилаше някаква магия над цял Париж. Сякаш човек се пренасяше в приказката за Малкия принц или друго вълшебно място, където се случват чудеса. Много и все хубави.
Изпращам септември и благодаря на съдбата. Списъкът с мечти е все така безкраен, но тази беше специална и се радвам, че полетях с нея.
