Когато в училище преподавали какво е лично пространство неаполитанците избягали от час. Някак си дружно решили, че точно по същото време трябва да хапват пица и да гледат мач. В резултат на това се върнали сити и доволни в образователната институция, но не проумели най-същественото от урока.
Отсъствието от часовете по лично пространство станало традиция в Неапол от древни времена та чак до днес. Затова съвременните жители на този град не познават границите в общуването, но това съвсем не им пречи да живеят и да се забавляват качествено.
Ето ме – крача из Неапол. Не мога да се размина по улицата, без някой да ме побутне с лакът или закачи с рамо. Миг след телесния допир в други части на света би последвало извинение. Обаче тук, в южна Италия, това не прави впечатление на никого.
Сядам в ресторант. Съседната маса е на по-малко от педя разстояние. Ако не внимавам мога да взема салфетката на хората до мен или пък те да посегнат към приборите ми. И въпреки това съм сигурна, че няма да се притеснят изобщо.
Просто защото те са израснали така. В тесни жилища без сантиметър място за лична употреба. В сгради, долепени една до друга, в които хъркането на съседа нощем и крясъците на жена му денем се чуват в детайли.
Свикнали са да си подават стоки през балконите, да простират на общи въжета, да си споделят сянката на плажа и мотопеда на улицата, да клюкарстват и да крещят, да се целуват още при запознанство и да бъдат винаги заедно.
Неапол не е за мен. Уж е голям, но пак не мога да си намеря и място в него. Градът е шумен, мръсен, хаотичен, прашен, горещ и едновременно жив, а сега аз искам само уединение и лично пространство. Затова отивам да ги търся другаде. На място, където хората са наясно поне малко със значението на тези думи.
Ако и вие сте в Неапол и искате да видите нещо различно, то ви препоръчвам да се разходите до древния град Помпей или след кратко плаване с ферибот да посетите пъстрия остров Прочида.
