– Не отивай в Агрополи през деня! – казва служителят на рецепцията в хотела ми.
– Защо? – питам изненадано.
– В никакъв случай! – натъртва той и вдига слушалката на звънящия пред него телефон.
Какво пък, мисля наум. До Агрополи са някакви си петнайсет минути. Мога да тръгна и по-късно натам.
Изчаквам слънцето да утихне и точно по залез пристигам на централния паркинг в Агрополи. Слизам от колата и в първия момент не проумявам какво се случва. Около мен е жега. Мръсна жега в комбинация с влажност от над деветдесет процента. Не че съм очаквала чудеса през август в южна Италия, но тук просто не се търпи. Въздухът не помръдва и имам усещането, че съм скочила в силно подгрята парна баня.
Този факт не ме отказва и тръгвам към главната улица. Хората точно изпълзяват от прикритието си, т.е. от прилично охладени офиси и климатизирани автомобили. Сблъсъкът със стената от влага има моментален ефект. Всички са потни, но на мъжете с едноцветни тениски им личи най-много. Изглеждат сякаш току-що са си взели душ и, без да се подсушат с хавлия, директно са облекли дрехите си.
Четох някаква статистика, според която заради влагата най-трудно се диша в Тайланд, в Сингапур, в колумбийския град Картагена и в определени дни в Неапол. Мога само да вметна, че съм била във всичките и Агрополи изобщо не им отстъпва.
Хората тук се движат бавно, поливат косата си с вода от уличните чешми, пият ледени напитки, но нищо не помага срещу пластовете от влага и жега, обгърнали този град.
Решавам, че във високата му час би трябвало да става поне малко течение и тръгвам да изкачвам стъпалата. Гледката към пристанището и залеза е приятна. Гледката към мъжете, взели назаем ветрилата на розички от съпругите си и опитващи да си направят вятър, е комична.
Оказва се, че в старата част на върха положението е още по-зле. Улиците са тесни, а сградите са от тъмен на цвят камък. Фасадите са попивали цял ден от южното италианско слънце и в момента излъчват топлина. Вече знам, че няма да намеря прохладно място, затова позволявам на жегата да ме обгърне и тръгвам да изследвам замъка. И този е Арагонски, но е различен от другия на остров Иския, за който вече съм ви разказвала.
В миналото тукашното укрепление е имало отбранителен характер. Днес от моста и от наблюдателната кула се вижда чак до плажната ивица на Агрополи и Тиренско море. Всъщност точно сега един плаж би ми се отразил добре. Не през деня, когато слънцето се вихри в три следобед. Но самата идея да извървя цялото разстояние надолу и после да се катеря обратно нагоре ме отказва от мисълта за нощно плуване.
Проумяла наставленията на служителя от рецепцията тръгвам да продължа обиколката си из града. Изглежда, че наистина сега е по-приемливото време за тази дейност.
Спирам за миг на площада пред църквата на светите апостоли Петър и Павел. До свещеника вътре е застанал мъж, който свири и пее на китара. Красиво е, макар да не разбирам и дума. После продължавам към следващия площад, на който има две пицарии.
В Агрополи на почит са не ресторантите със сервиране, а тези, в които влизаш, поръчваш си пица, настаняват те да седнеш и ти носят напитките, а когато пицата е готова те викат по номер и сам си я взимаш от пекаря.
Затова влизам във вътрешността на пицарията. Носи името U Suricin и съществува от 1979 година. Пространството й е около пет на три метра и в него има каменна пещ, каса, хладилник с напитки и трима души, които не знам как стоят на краката си.
Въпреки смазващата жега навън, а заради откритата пещ тя е тройна вътре в помещението, те успяват да приготвят пици с невероятна бързина и вкус. Моята е Маринара с пържен патладжан, а за приятелите ми пристига Маргарита, нещо със салам и бира, която се стопля за части от секундата. Напитката не разхлажда, точно както и седенето на едно място, размотаването из улиците също. Изводът е един: време е за сладолед.
За него слизам обратно по стъпалата и се озовавам в джелатерия Errico. Не съм особен фен на този десерт, но правя всевъзможни опити да се охладя, дори и с цената на хиляди калории отгоре. Признавам, че тук сладоледът си го бива, но ефект отново няма.
Остава ми да потърся бриз край пристанището. За моя изненада там попадам на спектакъл под звездите. Група ученици танцуват, други пеят. Близо до паркинга пък откривам панаир, в който се предлагат всевъзможни храни, дрънкулки и забавления.
Неизменните италиански баби са окупирали пейките, децата крещят и се гонят наоколо, мъжете продължават да ползват назаем ветрилата на жените си, докато те пушат, ръкомахат и развяват коси. Животът в града с двадесет хилядно население тече на пълни обороти.
Вече е почти полунощ, но Агрополи няма никакво намерение да спи. За мен обаче е време да си ходя, за да имам сили за утрешната ми обиколка на превъзходния Чиленто. До този район на Италия се стига за около час и половина с влак от Неапол.
Плажовете тук са пясъчни и удивително просторни, къмпинг зоните са разположени под ароматна борова гора, а липсата на орди от чуждестранни туристи в хотелите ме кара да осъзная, че съм на правилното място в правилното време. Въпреки жегата и влагата, за които ще мечтая само след месец щом октомври превземе календара.
