Светицата от Сиракуза

„Вива Санта Лучия!“, крещя с пълно гърло, докато в очите ми напират сълзи. Тълпата ме носи незнайно къде, виждам еуфорията в погледите на хората, усещам вълнението, обхванало и млади и стари и му се отдавам напълно. А само допреди час нямах представа коя всъщност е Санта Лучия.

Началото на май е, намирам се в Сицилия, а случката е отпреди години. Разполагам с десет дни за обиколка на острова и след Палермо, Таормина и Чефалу идва ред на южната част – Рагуза, Модика, Ното и Сиракуза. Отседнала съм в Ортигия. Апартаментът ми стърчи над водата, а от централния площад ме делят две минути пеша. Препускам наоколо ежедневно, защото има страшно много за снимане и разглеждане. Докато един ден усещам, че предстои нещо специално.

Знаете как е. Хората са облечени празнично и отрано заливат улиците. Събират се, трескаво обсъждат нещо. Жуженето не е безцелно. Става дума за грандиозно шествие. Обичам ги тези моменти. Празниците, които местните си знаят, но не настояват да се похвалят на целия свят. Запазват възможността да си празнуват истински. Попадала съм на подобни събития къде ли не и опитът ми показва, че в Европа няма по-добри в дневните празненства от италианците и в нощните фиести от испанците.

Тук предстои празникът на Света Лучия. Статуята на тази светица се премества от едната в другата църква в центъра на града. Строят се специални подпори за церемонията. От балконите се веят знамена. Дори покривите на сградите се превръщат в площадки за наблюдение.

Кметът и всички управници на острова, на църквата и на училищата са тук. Едни са маскирани, други строени в редици, трети тръпнат в очакване на шествието. Нищо, че са го гледали най-вероятно от раждането си. На мен обаче ми е за първи път, затова се шмугвам в църквата и бързам да запечатам всеки миг с фотоапарата си.

Изведнъж започват. Струпват се, крещят, вдигат на раменете си безценната статуя и я изваждат под лъчите на слънцето. И тогава чувам как целия град започва да крещи: „Вива Санта Лучия! Вива Санта Лучия!“ Децата, възрастните, официалните лица по балконите и онези от последните редове – всички плачат. Светицата влиза във втория си дом, но шумът не стихва. Над площада политат десетки бели гълъби, а небето се озарява от цветни фойерверки. Процесията приключва за да стартира празненството.

Точно така си представях Сицилия. Онази, истинската, която не започва с летището в Катания и не свършва с гледките от Таормина. В която хората са приятели или врагове от поколения, но успяват да съхранят традициите и духа на мястото. Тази Сицилия, чиито гледки, вкусове и емоции се помнят цял живот.