Често прекрачвам границата. Вярвам, че така е правилно. Изключвам понятия като „екскурзовод“ и „турист“. Предпочитам да заложа на приятелско общуване, на дребен жест, споделяне на храна и лични истории, за да изградя връзка. Особено, когато имам само няколко дни, за да науча повече за дадено място и да усетя истинската му атмосфера.

Разглеждаме Прамбанан в края на деня, когато храмът е празен. Имаме свободата да се насладим почти сами на целия комплекс. Храним сърните, бъбрим с продавачите и запечатваме всеки миг с фотоапаратите си. Накрая компанията е доволна, но изтощена. Единодушно решаваме, че е време да хапнем преди полета ни от Джогджакарта до Денпасар. Остава ни малко време и молим човека, който ни придружава из остров Ява, да ни заведе в ресторант близо до летището.

Човекът е притеснен. Неговите критерии за приличен ресторант със сигурност се различават от европейските. Избира място, паркираме и съвсем естествено каним него и шофьора на микробуса на масата. Какъв по-приятен край на тази част от обиколката ни от съвместна вечеря с хората, които се грижеха за нас. Естествено, че ние ще платим. Водачът ни, макар да е свикнал да общува с чужденци, видимо се вълнува и притеснява едновременно и оставя на нас да изберем какво да поръчаме. Човекът, който цял ден шофира и дори подремна в багажника на вана докато ни чакаше, стои мълчаливо и очевидно не се усеща комфортно. Едва ли някога е хапвал нещо различно от улична храна, а нулевите му познания по английски допълнително усилват притеснението му.

Храната пристига. Риба, зеленчуци и сладолед за десерт. Говорим си за традиции, за случки и премеждия и идва време да тръгваме. Ставаме, а сервитьорът подава кутия с нещо на шофьора ни. В прозрачната опаковка се виждат остатъците от рибата – глава, кожа и опашка. „Каква котка имаш?“, питаме едновременно убедени, че храната е за домашен любимец. „Той няма котка. С тези части от рибата ще направи супа за да нахрани семейството си“, отвръща нашия индонезийски приятел съвсем естествено.

Има моменти, в които ти идва да потънеш в земята от срам. Този бе такъв за всеки от нас. През цялото ни пътешествие бяхме свидетели на бедността на обитателите на острова и с дребни бакшиши и покупка на сувенири опитвахме да зарадваме поне малко местните. Истината е, че няма как да влезеш в обувките на другия или като с вълшебна пръчица да решиш проблемите му. Разлика в стандарта винаги ще има и затова е важно да ценим онова, което притежаваме. Качихме се на полета за Бали. Мълчаливи, пълни с емоции и за пореден път осъзнали, че живеем в по-добрата половина на света.
