Бях на девет, когато се появи проблемът. Един ден неочаквано на стената над леглото ми се озова карта на света. Беше с размерите на фототапет и веднага привлече вниманието ми. Започнах да я изучавам и дотолкова се увлякох, че наличието й се превърна в проблем. Имах само три месеца лятна ваканция, а бях набелязала поне сто държави, които исках да посетя. В детското ми съзнание фантазията работеше на пълни обороти и прекарвах часове, изучавайки всевъзможни маршрути и начини за придвижване с цел да видя максимално много за дните до петнайсти септември. Околосветското ми пътешествие така и не се осъществи нито през следващата, нито през която и да е от ваканциите, но пък можех да разбия всеки учител по география, назовавайки екзотични държави и техните столици.
И макар че картата бе доста детайлна, не си спомням в нея да е бил отбелязан Кайруан. На територията на Тунис сигурно е имало знак за едноименната столица и толкова. Въпреки населението от над 150000 души, Кайруан рядко присъства дори в съвременните карти. А след посещението си там мисля, че ако трябва да маркирам нещо на територията на Тунис, то няма да са нито красивите плажове на Хамамет, нито останките от Картаген, нито дори Сиди Бу Сайд и неговите бели улици. Просто защото моето място се оказа Кайруан.
Беше си съвсем нормално пътуване. Казахме „чао“ на крайбрежието и влязохме навътре в страната. Спирахме по пътя да ядем кактусови плодове от уличните търговци, поглъщахме обилни количества вода заради жегата и точно преди да стъпим в града намазахме кожата си обилно с крем против изгаряне. После се озовахме в Голямата Джамия. Четири човека с четири фотоапарата и абсолютно никой друг.
Да попаднеш на толкова символно място и да го имаш за себе си е безценно преживяване. Наред с Мека, Медина и Йерусалим Кайруан е едно от най-светите места за мюсюлманите. Градът е в списъка на културното наследство на Юнеско. И от целия свят, дали заради жегата, страха или кой знае какво, в това изумително място бяхме само ние. Насладихме се на времето си вътре, после се разходихме из старата част на града, а когато се върнахме в колата, водачът ни бе като прероден. Бе прекарал часове на хлад и спокойствие в автомобила и имаше желанието да ни покаже нещо по-специално – джамията Sidi Sahbi.
Малко, скъпоценно и цветно бижу. Така бих определила този храм, след като дълго се наслаждавах на всеки елемент от декорацията му. Неговият пазител – възрастен тунизиец, дремеше на сянка и се спасяваше от жегата с мокра кърпа на главата. От време на време някой богомолец пристъпваше вътре и посядаше на пода. Животът течеше бавно и почти безмълвно. Без вятър, дървета, птици, нищо. Само мрамор, който да прегърнеш в опит да се разхладиш и атмосфера, която никой фотоапарат не би могъл да запечата достатъчно добре.
Та пак се сетих за картата. Важно е да имаш яснота. Столици, държави, реки и континенти. Но още по-важно е да потърсиш онези места, които не фигурират на всички карти. Защото може би в тях се крие истината и именно те са онези, които ще оставят истински отпечатък в съзнанието ти.
