Добра съм в планирането, при това много. От няколко години ми се иска да тръгна от Кона, да поплувам на остров Сокотра, да мина през Фернандо де Нороня и накрая да се разходя из Хива. Желанието ми е принципно, свързано е с време и огромни ресурси, затова очаквам да се реализира някога, в необозримо бъдеще. Дотогава, ей така без изобщо да съм планирала, успях да се кача на самолетоносач, летях с цепелин, дори влязох в кулата на РВД за да се убедя, че на мониторите самолетчетата наистина се движат като точици. Какво да се прави – често най-съвършените планове се провалят с гръм и трясък: изпуснати полети, промени в последната секунда. Друг път хубавото се случва от само себе си.
Сега, покрай моя блог, разни хора непрекъснато ме питат как планирам и организирам едно или друго пътешествие и реших да ви разкажа. Процедурата е стандарта и не се променя драстично с годините.
Лято. Приятели. Планът е да се срещнем ранния следобед в Пирея. До пристанището – който когато успее с кола. Решаваме, че ще пътуваме натам, за където е първия ферибот. Купуваме билети и разбираме, че тръгваме за Санторини. Пътуваме цяла нощ и рано сутринта сме на острова. Посрещаме изгрева на палубата и с наслада наблюдаваме приближаването към високите скали. Време е за слизане. Дотук добре, но понеже дестинацията на беше ясна, на покрива на колата сме качили и две колелета. Ей така, за всеки случай. И докато другите си разтоварват колите, моя милост цъфва на брега с два велосипеда – възможно най-неподходящият транспорт за Санторини. Местните ме гледат изумени, цъкат с език и примирено подкарват магаретата с туристи нагоре по баира. Ние прибираме колелетата по местата им и тръгваме да търсим хотел. Без особен успех. Събираме се на покрива на някаква сграда и се чудим какво да правим. Тогава към нас приближава огромен космат грък, който пита дали сме българи. „Сме“, отговаряме и автоматично се сдобиваме със страхотни стаи. Оказва се, че майката на жена му също е българка и той дори знае десетина думи на родния ни език.
Настаняваме се и идва време за разходка из острова, ловене на залези, изследване на плажове и прочие. От всяко пътешествие гледам да си набавя няколко неща – местна храна, музика и сувенир под формата на бижу или шал. Тръгваме за храна, възможно най-далеч от супермаркетите. Оказва се, че на острова се прави страхотно вино. Лозята са специален сорт, ниски, вият се почти по земята и вместо на поливане, разчитат на конденза за да пият водя. Купуваме домашно вино от някакъв човек и пак там някъде намираме друг. Възрастен мъж продава нещо зелено, наподобяващо водорасли. Домашно, без етикет и срок на годност. Веднага си купуваме. В бурканите има листа от каперси. Оказва се, че ароматът и консистенцията на листата е несравнимо по-концентриран от този, на самите зрънца. После ми отнема години да намеря места, откъдето да си набавям подобен деликатес, а веднъж опитал този вкус, трудно забравяш удоволствието от него.
Следва музиката, намираме я в Пиргос. Далеч от морето, но близо до сърцето на острова. От една къща звучи удивителна мелодия. Бавна, докосваща и много гръцка. Композиторът е Манос Хаджидакис – човекът, който най-добре улавя бялото и синьото на Гърция, ароматът на лилави цветя, вкусът на прясна храна и панорамите с безкрайни плажове и ги вплита в затрогващ ритъм. Имаме и диск, т.е. всичко важно, за което дойдохме. Планът беше за два дни престой, останахме осем. После намерихме място за ферибота към Парос. Едни хора ни казаха да търсим зелена табела на втората пряка след пристанището вдясно, защото там имало добър хотел. Открихме го бързо и мястото се оказа идеална отправна точка за обиколки на китния Парос.
В общи линии така планирам пътуванията си. Това се случи преди петнайсетина години, но оттогава не съм променила нито системата, нито компанията и важните неща, които заедно търсим и намираме. Та за онези, които все питат как, къде и откъде, рецептата ми е следната. Планирам просто: да съм здрава, да работя и да мечтая. За да мога да планирам всичко останало. Например пътешествия с приятели като това.
