Понякога София се опитва да ме ядоса. Обаче съм сигурна, че и с вас постъпва така. Ревниво крие лесните места за паркиране. Не ми спестява дупките по пътя. Щедра е на задръствания, хаос и мърсотия. В подобни дни искам просто да се махна, дори да е само за час. И вечният въпрос е: Къде?
Този път бягството ме отвежда в посока Сливница. Шест километра след града зървам кафява указателна табела и слизам вдясно от магистралата. Така се озовавам край Алдомировското блато.
Както може да се очаква, тук има блато. Вятърът е съборил информационната табела, затова проверявам други източници. В интернет пише, че местността е защитена. Блатото се обитава от редки птици и дори става за риболов. Аз не нося въдица. Не съм взела дори храна или постелка за пикник. Но разполагам с достатъчно време да изследвам региона и да направя няколко снимки.
Около блатото се вие път. Поръсен е щедро с неравности, но са от вида плитки и проходими дори и с ниска кола. Официален паркинг липсва. т.е. който ползва транспорт да му мисли къде да го остави. Намирам едно по-широко място, зарязвам колата и започвам да се катеря по вишките. От върха им гледката е жестока. Виждат се блатото и хълмовете над него. Земята наоколо е засадена в жълто и зелено. Из въздуха кръжат непознати за мен птици, а от водата се чува непрекъснато квакане.
На мен подобни места ми действат зареждащо. За вас обаче не знам. Може да дойдете и да прекарате цял следобед в обикаляне. Има и вероятност да си тръгнете още на петата минута, защото на Алдомировското блато реално няма какво да се прави.
За ентусиастите като мен ще кажа, че си струва човек да дойде тук с колело, слънцезащитен крем, препарат против кърлежи и много вода. Районът е добър и за разходка с кучета или деца, на които им се тича. Пасторално е, красиво е и най-вече, само на двадесетина минути от София.
