fbpx

Човекът е човек, дори когато е висок метър и шейсет. Пак иска да се фръцка и да носи готини дрехи. Да се сдобие с тях обаче не е лесна работа. Просто защото тоя свят сякаш е създаден за същества, които са високи. И слаби. И плоски, та дори вдлъбнати. И притежават  нереални пропорции, в които ние, дребосъците, изобщо не се вписваме.

Ето на, лятото официално е тук. А аз този сезон го разбирам с рокличка през деня и с дълъг летен панталон вечер. Заради комарите, не за друго. И тези дни реших да вляза в един мол и да си търся дрехи.

При мен това е продължителен процес с предизвестен финал: облекла всякакви, само дето не ми стават. След един час обикаляне, ако успея да си купя три неща, значи съм имала страшен късмет. Всеки път гледам нещо на закачалката, а като го облека в съзнанието ми изплува въпросът: Що за фигура трябва да имам, за да ми пасне този артикул?

Почвам с роклите. Гардеробът ми е пълен с тях, но само пет са истински. И те не ми бяха по мярка, но като ги скъсих, стесних и понаместих тук там се получиха добре. Всичко останало, което ползвам за рокля, всъщност е туника. Или дълга риза. Или нещо подобно.

С панталоните положението е още по-зле. Онзи ден влязох в магазина на световна верига. Попитах продавачката за ленен панталон. Веднага ме насочи към щендер, на който се полюшваха пет броя от всички размери. Тръгнах да кажа „Ура“, но спрях навреме. Това не бяха панталони а два гигантски безформени чувала, скрепени с ластик в единия край.

„Само този модел ли имате?“ – попитах с надежда.

„Да, това е всичко“.

„Ама това на кой човек би станало?“, възкликнах недоумяващо. „На никой. То затова и не се купуват, ами си стоят тук“, отвърна девойката и продължи нещо да си подрежда.

В крайна сметка пазаруванията ми приключват по единствения възможен начин – с посещение при кварталната шивачка. С моята се знаем поне от петнайсет години. Сигурно имам дузина дрехи, които не е преправяла. Намествала е всичко друго и затова много ме уважава. Изхраних двете й деца, помогнах й да ги изучи в чужбина, а сега чака и внуци. Само като ме види да тръгна към мола и почва доволно да потрива ръце. Ако в магазина оставя двеста лева, после при нея поне още петдесет ще трябва да дам. Пък и знам ли я какви ги върши с остатъците от плат. Сигурно тайничко шие поли от всеки крачол, а отрязъците от дълги рокли оформя и продава като завивки за бебенца…

И ако си мислите, че аз съм тотално сбъркана, веднага ще ви опровергая. В онзи, другия свят, съществен проблем с намирането на дрехи нямам. От Ню Йорк се върнах с два куфара, пълни с нови дрехи. Всичко ми стана и всичко беше “Short” или „Petitе“. Ама смеят ли американците да продават облекла само за дългокраки? Веднага някой ще сформира движение за равни права, ще развее едни лозунги, та даже ще тръгне да ги съди. Затова един модел го има за дълги, къси и за нормално пораснали хора.

Разбираемо, в Азия се усещах нормална. Дори стърчах над   малайзийките и успях да си напазарувам добре. В Европа положението е приемливо. В Германия например влизам, меря, купувам и излизам. В Италия също се справям успешно. Когато ми затриха куфара за три часа се преобзаведох напълно и то с  банските, джапанките, бельото и новия куфар.

За този текст реших да сложа снимки от Милано. Знаете какво е там – в нормални години площадът пред  катедралата гъмжи от народ. От витрините в пасажа „Виторио Емануеле“ се усмихват доста изкусителни неща. Скъпи са, но пасват на хора с  всевъзможни пропорции, а за по-изгодните човек просто трябва да се отбие в някой аутлет.

Обаче тук, в България, не! Понеже у нас всички са дългокраки и стройни, одежди за дребосъци няма. Крачоли се научих да навивам, но стесняването на дънки не ми се получава добре. Сега отивам до шивачката да си взема поредната порция преформатирани дрехи и ви питам: В коя държава най-лесно си купувате дрехи? Току-виж това лято си намеря път натам.