Напоследък толкова шум се вдигна около сериала „Emily in Paris“, че реших да го изгледам. Продукцията е на Netflix. Сценарият разказва за млада американка, прехвърлена за година в парижкия офис на компанията за която работи.
Точно както споменават всички в коментарите си филмът е лек, забавен и много цветен. Заснет е така, че да осигури бягство на зрителя от съвременните глобални процеси.
Действието се развива преди пандемията. Героите се целуват при всяка среща, хранят се без дистанция, пазаруват и се тълпят на шикозни събития. Париж е представен като място на лукс, мода, изискана храна, интриги и флирт.
Донякъде сцените в “Emily in Paris” наподобяват профил на съвременен инфлуенсър в инстаграм. Кадрите са изпипани до последния детайл с помощта на десетки филтри. Изчистени са от случайно попаднали минувачи, от всичко грозно, излишно или дори реално, защото може да вреди на имиджа.
Благодарение на работата ми като журналист имах щастието да видя лъскавото лице на френската столица. Отсядах в най-скъпите хотели, хранех се в най-известните ресторанти и тези командировки в момента ужасно ми липсват. Но щом приключи официалната част и човек си тръгне от събитието, срещата с действителността е неизбежна.
Освен бляскав, Париж е и ужасно мизерен. Освен елегантно облечени жени, градът е пълен с мигранти от Африка, чиито тоалети също правят впечатление, макар и по различен начин. Освен хотели с фамозни гледки, френската столица притежава квартали, в които те е страх да идеш дори посред бял ден. Както всеки друг, и този град е изтъкан от контрасти, които филмът спестява.

